Зад лупа-облак прогаряше небето слънце,

и бавно се пресичаше в забравата

на своя океан Вселена, зависваше 
все още парещо и нямо върху свят,

тъкан с изминалите нишки бързане,

изтекъл през совалките от спрели мигове,

обагряше в безмилостното розово 
на свършване.

През илюзорните решетки

на електрическите стълбове,

запалваше въздушно лампите

за нощно виждане

и сляпо се потапяше в барокови детайли

от пресилени опровержения разменност,

преди да дойде и възможността за нощ...

Как се разделят половини?

С мисълта за цифрите, преди да са записани.

А как се свързват залезите с изгреви?

Като променяш лятото, сезоните, годините…

А всяко лято е предначертаната мечта

от недовършени усмивки страх.

Прелюд от правото да си щастлив

и предовярата на своите си мисли звук.

Среднощно се изпява всяка мисъл,

но първо се изписва вдъхновение,

отворено за нощните цветя,

с които се плетат венците от несвързани,

отправени в координатите лъчи

на непознати сенки, по-стихвали

през своята наситеност

до отрезнелите подстелки светлина

при ненаситеност с разбиране

на връзката от свят и изгрева на слънце…

Безкрай в асоциации за път

с шансон за гълъби и утре…

Нека да го има за всички, та и за нас!!!

А утрето... ще се събуди в душата на всеки... от утре и така всеки ден, подир слънцето... следвайки пътя, завързан между залез и изгрев... с които се събират половините от нощ и ден...

под мен се прегръщат.
Земята се вдига на пръсти
и нежно целува небето:
казало - Слънцето.

Пулсира небето
и някой се връща
захвърлил монета за себе си
някога в прашния двор...

"захвърлил монета за себе си
някога в прашния двор..."

Където все още го чака единствен праха,
прикрил за разменност монетата хвърлена,
преоткрил, че не може да тръгне от бързане
и от времето станал полека на кал...
Тупти по небето дъгата на пулса,
предава го бледо на свойте звезди,
затрепкват очите им, себе си късат
и падат, изгаряйки, рисуват си пръсти,
с които да милват земята през въздуха...