Някой някого днес нарани.

За какво са ни острите думи?

Не опъвай тетива на лък,

раняваш сърцето ми

с непотребните мисли

на някой друг.

Непрекъснато път,

а пред пътя върви

и преграда...

хорски погледи в завист

отварят паст

из телата на свои самотни,

огнедишащи дракони.

Всеки сам се гради,

а някои остават сами

върху част от парчето земя

зад оградата.

Участта е да можеш,

да решаваш дали

ще си сам зад стената си.

Лъжата е враг на очите,

представя им своята сянка

за праведна проповед.

После тайно изпива от теб

мойто снощно ухание,

диви ягоди с мед,

прекроява ми формите,

каля, разхвърля, изхвърля.

По брега се преплитат следи.

Лъч от слънце е влачил

умората в моите стъпки,

а луната е впрягал орач на вражди,

разпокъсано търсил семена

на изчистен памук за души.

Някой рано събуден

ще открие  и мен

сред скалистия бряг,

безкрила, разбила илюзии чайка,

разбрала, че няма живот

в този свят лешояден...

светът е отчайващ, но не и безнадежден. Надеждите пък се сбъдват - обикновено, когато най-малко очакваме, или, когато сме ги забравили вече. Страдаме заради момента, а момента никога не ни пита. Не е ли малко чаровно свойството на момента вечно да ни омайва и да ни се изплъзва, едновременно?
:)))

Защото не бива да обичаш...
защото можеш да летиш...
защото трябва да си сив,
незабележим, невзрачен,
приспособим
и да умееш да се скриваш...
Не можеш ли - мишена ставаш
за хищни птици,
за стрели от думи,
за хапещи очи,
изпразнили се от душите си...

Чаровно е, Воймир, особено чаровно, когато се усетиш настрани и препогледнеш своите моменти от преди... омаяно-изплъзнати :) :(
Откриваш куп лъжи, дотолкова забавни, че чак ти става смешно от твоята наивност. Не мога да приемам хора с двойнственост, крещящи от добро като обвивка, отвътре препроядени, с качулка на палач за доверчивост на надеждници, които мислят, че доброто не е облекло и мярка за прогрес, а втората ти кожа...

Страхувам се, че обяснението му не зависи толкова много от нещо друго, колкото от собствената вътрешна мярка за време. Имам предвид това, че много често е необходимо единствено време, доброто да се трансформира в зло или обратното. Затова според мен трябва да сме малко по-търпеливи, преди да се уплашим или отчаяме от размера на лошотията около нас.

Прав си, Воймир. Аз не съм уплашена, отчаяна, а само констатирам за пореден път, това, което срещам, когато то е толкова душащо, че изпадам в миг от безвремието на едно неверие. Трудно намирам начините да се защитавам, защото все тъй не очаквам срещу добро да тръгват с лошо...

но толкова красиво си описала болката...поздрави и усмивки..въпреки всичко:)))

Имаме повод да мислим повече... В повечето случаи това е безпредметно, но пък е приятно, особено, ако срещнеш разбиране от свои приятели... Боли ме... жива съм и повече ме радва, затова...
Хубави дни, letisi! Аз очаквам да видя морето за ден... утре... подарявам си среща. Пожелаваш ми хубости, да?! :)))

най-красивия безкрай в който да се изгубят всички грижи...най-щастливите чайки докоснали за миг слънцето...и не само утре:)))))

Усетила съм в себе си цялото ти пожелание и си го взех от срещата с морето! :))) Надбягвахме се с вчерашни вълни, а вятърът не спря да ме обича топло, тъй както само той си може, с рошенето на коси и спиращите пред дъха целувки...
Благодаря ти, letisi!