Предизвикано след прочита на "3.08." на martiniki

Ръмжи престорено, а всъщност е добре,
защото си говори с мълчаливата неделя в мен.
Това е вентилатора.
По ъглите съм пратила от моите мълчания
и те сега приличат на редици с топчета,
прозрачни цветове
от птича глъчка преди полет,
от оглушителната тишини на водопад,
от прашното откритие на стара книга,
от претърпялата вината ми душа
и от наситения с музиката звук
от плуващи в ноктюрни,
търсещи отлитането си с клавиши пръсти…
Определено в тази част на стаята съм аз.
Разделям я с несигурност,
тя просто трябва да си съществува…
против заспиване на чувствата.
Разгръщам с поглед люшкащите се потоци въздух,
открадвам си по малко от стените
с техните съкровища:
любими къщи, рисувани,
когато съм копняла дом.
Едни са в слънце, другите –
минават под дъга и слънце,
а някои съм гледала като летя
през нощ с душа, когато спят…
Дървета. Моето е в път от светло.
Тъгата е коруба. Желанието е червено,
от огън е, като вулканска лава,
изтича по следи от пясък между пръсти,
като безвремие в пустиня
и като жажда за живот
в отдаване на топлина при някого…
А другото дърво е изгоряло...
и то не вика, а мълчи
и черни гарвани кръжат и плачат с него,
откъсват парещите въглени от неговата плът,
насищат търсещото бряг море,
изстинало от бързане за дом и за разказване.
Това е нечий спомен.
А моята стена го пази само.
Стените чуват, но повече мълчат,
особено, когато между тях си сам.
Пропуснах нещо. Да... морето.
В играта на делфини,
с две пръски от вълни,
изтекъл хоризонт зад края…
Мъглив, застинал,
очакващ се да стане изгрев,
с очи и плахи стъпки в пясъка към него.
Морето е зелено… странна среща
между небесно синьото
и пясъчното жълто…
изпитват се преди да се прегърнат
и отдадат на влагата от въздуха
и на дъха от парещата сол…
И още от морето… на чайките,
които викат към брега
и носят дъжд по себе си,
и предизвикани от бурята вълни,
далечни за скалите още…
Една стена, а спомените толкова…
А нашите, невидимите ни стени?!
И всичкото сред мълчаливата неделя…

Тя богато мълчи
Някак пищно
Между цветя и звезди коленичила
тя ще моли спасение
за душите лениви

Отминава неделята
сега си отива

"Отминава неделята
сега си отива"

...покрай нея,
в нощта се усеща,
кринолинът на утре...
закачил си е пръчка
в рогце от родена луна
зад очи на комин...
Благодатно е утре,
започва движение,
делник,
в цяла седмица...

..."Една стена, а спомените толкова…
А нашите, невидимите ни стени?!
И всичкото сред мълчаливата неделя…"

А спомените,...толкова са много,
богатството се крие в тях,
в живота не напразно изживян -
че живи сме, тук и сега желани,
все още нужни сме...за някого...
Нали!
Макар и да боли,
от грешките предишни...

И затова са нужни
мълчаливите недели
и спомените от стените...
да си припомняме,
че още трябваме...
А теб боли ли те,
значи душа си имаш...

неща може да види една поетична душа и
да ни ги представи за размисъл - дори и в една мълчалива неделя........................

Докато си мълчах в неделята, тъй както вече отговарях на martitniki, погледът ми се спря на стената, встрани от мен... с картини от различни периоди, без стойност за когото и да е, но стойностни за мен... душата ми е викала различно. Показах ви ги...

се завърта
в август -
малко
по-бавно
ненадейно в четвъртък
озовавам се

главното
да е светло по пътя
чувствата да са живи
инак почне ли август
значи че си отива

"инак почне ли август
значи че си отива"

... отива си той,
значи отива си
лятото?!...
Не, почакай,
до петък,
когато ще тръгна
на среща
с морето
и моето лято,
забравено някъде
в мен...
за ден с морето...
:)))

Хареса ми това рисуване с боите на лятото и морето.

Те са истински, gor... това са моите картини от стената, моето рисувано в представите море и пресъздадено от мигове мълчание през думите на този стих очаквано от мене лято...
Поздрави! :)