Пристъпвам пак към теб...
уж стъпките си помня,
а днес са жадни,
росата от тревата мами,
вода е,
при водата иска...
в повече
и да я пият устни на вълни.
Вървя, пътечката,
която помни стъпките ми
бърза, спира се
и слуша в утрото рефрен,
прибоят нощен е тъкал
и не е спал,
изпращал парещите
от солта си думи:
“Обичам те!”...
Не чувам те, море,
пак повтори!...

Помислих се,

усетих се прозрачна,
като водата,

през която виждам слънцето,
когато съм дълбокото под лодка,
не, наситена съм,

хлад съм в зноя,
провирам се през пръстите,
а шепите ти ме загребват,
с душата ми охлаждат
парещото си лице,
а после аз оставам в капчици
по кожата, на струйка галя,
целувам плахо края на окото ти,
изписвам скулите,

без устните,
тях после,  пак и пак...

аз съм...
ти си в този рай ,

морето съм...
Заспивам,

в прегръдката на две ръце весла,
приела тялото на лодка,

загребала
от страст на пластове,
най-топлият попива първи в кожата...
Косите ми, дъх спомнен от сено,
пилеят аромат под звездните целувки.
А аз те вдишвам,

отвсякъде, море,
и волност, шир,
и пристан в края...
само за някого,
за цветен символ
на желание... 

по синьото...