"Обичам теб, теб, теб!"
А то се стича,
восък парещ,
от капки бавни...
пълзят по тялото,
в извивките се спират,
леко се събират,
длан са,
крещи отвътре
от докосване,
прегърнато
и прималяло,
и приливите са от отливи,
не, на обратното...
шуми пълзенето,
облизва топло
настръхналите струни
в косъмчетата по кожата,
а те звънят едва дочути
от слух на пеперуди,
които пърхат във очите ти…
"Обичам теб, теб, теб!"
изкачва се обратно
по стълб,
наречен гръб,
опора на ръката ти,
загърнала ми рамото
да ме запази
от потъване,
да ме облази
утринно...

Тръгваш...
Остава краткост в изненада,
душата ми поглежда
с онзи поглед,
в който носи още детското...
не иска да повярва,
че днес започна...
отдалечават ти се крачките,
усещам в себе си
как екнат
и не заглъхват,
а отекват,
като завръщане...
Лек ден...
изпращам по това усещане,
което е отвън... отвън е,
защото тя преля,
душата ми те търси...
жадна е за още
от твоето докосване...

Те, стъпките, така останаха,
да чакат, да се върнеш наобратно,
да донесеш от унес за събуждане,
не, повече да спя от жажда...
да разтопиш застиналите
с чакането капки
и с пръсти да изваеш тази фигура,
която не довърши,
която ще остане недовършена,
от моята потребност
да я довърваш винаги...
когато някога това се случи...