Eдна огряна в бяло стая

отваря своите очи за утрото,

на него вътре му е тясно

и слънчевите му лъчи 
пълзят по пода

към пианото,

което най-спокойно се разказва,

като вървеж

и като дишане,

и стъпки по валял паваж

с ръце в джобовете,

когато няма как 
да бъдеш закъснял, 

а среща още нямаш,

с непознатата,

и вглеждаш се във всяко отражение

по улицата, за лице,

което струва ти се да е тя…

Забързани са хорага,

вървят с витрините,

и няма как да видят своя образ,

а твоят е сред тях…

Пак заваля…

излязоха чадърите…

отскачат капките от изненада…

преди докосваха косите ти…

по челото е слязла струйка

от музикалната им пауза…

ти знаеш този звук, от мисъл

и усещане за нея,

докосването й

с парливо-хладни пръсти,

акорди на наситено пиано,

навлезли в орбитите капки

около очите ти

и длани в длани на стъкло,

от този дъжд отвън,

без предизвикано начало

и от игра на черно и на бяло

в акварел, без цветове

и тъжно-смешната илюзия,

че си избягал…

Затварят булевардите,

стъклата им угасват в жълто

от уличното осветление

и вечерно утихват пейките,

зад булото от капки…

отварят се изисканите светлини

на нощни светове

пианото пресича сцената

чертае глътките на питиета,

ръце от среща на един със друг

и цвят на роза вдясно…

Остават две пресечки…

шумят ти крачките отзад,

прибират се към стаята,

а тя очаква да затвориш бялото

и да облегнеш лакти на перваза,

без да запалиш лампите…