Има ли някакво значение

дали по път асфалтов

или по път,

посипан с намерения,

или по път под цъфнали дървета…

Всъщност, имат значение пътеките…

Пътеки се рисуват върху нас,
изписват вените
и въздухът гори във факла,
да свети по посоките.
От сенките им бяга цвят,
разполовява ги протегнато,
изпълват се със аромат
и с капки дъжд се шият,
и литват някъде пред нас,
като щастливи от безплътност облаци
държат ръцете си
под сребърния прах в листа липа,
от бели капки в утрото,
отпили глътка от учудване…

От голото им тяло хладенее

и в гърбовете се четат запитаните погледи:

усмивката на клоуна

какво ще прави след спектакъла?

Ще ми открие ли защо сълзите са безцветни?

Дали от пламъка са черните забрадки?

А бледите лица рисувани ли са?

Дървото как държи луната?

Ще изгори ли пръстите му светлината?

А розата и денем има сянка…

Морето е притихнало под струните на вятъра

и бляска в гладката повърхност на виолата …

В утробата му светят циферблати

и времето по тях показва непознато изкривено,

за да не бъде вярно с нашето,

защото е отминало преди да го познаваме…

По улицата притъмня

и светнаха отново уличните лампи,

както го правят всяка вечер,

щом си отиде пламналата буза на деня…

Под роклите на уличните лампи,

разгъват диплите си сенките на макове.

Изплашени очи на страхове

ще дирижират нощния спектакъл.

От палката ще капят восъчни следи

и ще рисуват на стената силуети –

китари със осанки на жени

в балет за изкривените бодли

и за отиващите си листенца

на свършилите маргарити…