***
Градината след дъжд изглеждаше като вълшебна. Листата тихо си шептяха с капки. Короните се стичаха по стволовете и стигаха до корените си, а те пълзяха сред тревите, минаваха пътеката и стигаха до кладенеца чак. А-а-а, оттам си черпят шепота, разбрах, за да примамват вятъра в листата и после да приспиват в люлка всяка нощ, си мислеше Принцеса Плъх, когато се досещаше за този спомен. Пътеките пък са вечерните посоки за беседката, където пейките обичат да разказват приказките на отсядалите в търсенето на мечти майки, но когато те били момичета и особено когато след мечтите им излизала да рисува с акварелите луна. След дъжд градината мирише топло, тихо. Понякога извиква изненадата от някоя откъсната от листенце капка, понесла бързата целувка за нечие носленце…

Това какво е, докосна си Принцеса Плъх лицето. Приличаше на капчица, но тя не знаеше дали наистина почувства, че това е мокро. Докато пръстите й се допитваха един до други, закапаха и още капки. Така приличаше на сън, защото тук, откакто тя живееше, дъждът валеше само докато го сънуваше в съня си. А капките все повече и повече опипваха лицето й, косата, започна да й пари под наметката от мокро. Ръцете се разтвориха сами, обърнаха нагоре длани, ловяха  всяка капка, а а очите й изписваха щастливи мигове. От белите цветчета на дърветата се вдигнаха ята врабчета. Фонтанът пусна всичките накацали около него гълъби, дърветата изтекоха в пръстта, небето си открехна тайнствена врата и се изсипаха от нея всички цветове. Дъждът заискри по тротоарите, изми фасадите на къщите, а вятър от криле на гълъби подхвана за усмивката хвърчилото и отлетя с него по посока на една  широка, двойна, светнала дъга, като си взе опашката от дракончето. А то пък беше станало такова смешно, мокро рошаво и тъй като Принцеса Плъх му бе оставила от своето сърце, разтръска козинката си, премигна бързо и подскочи, настигна я и завъртя останалото малко опашле, защото всъщност дракончето беше куче и издаде звук на радост, за който всеки слух навярно е мечтал. Тя се наведе, грабна го бързо, притисна го с ръце към себе си, усети топлинката му и тупкащото сърчице, а то я близна с розово езиче…

Отнякъде изникнаха лъчи на слънце, разресваха на малката принцеса миглите, а нечие познато, мило, близко, преливащо от трепети докосване я галеше с ръка на майка. Косата й поемаше целувки, шепот, дишане… “Мари, ще си отвориш ли очичките?” –  а този глас  й бе познат. Дъждът я мокреше… “Мари, принцеске моя малка, сънуваш ли? Хайде, отвори очи! Ти плачеш, мила! До теб е мама! И още нещо чака да погледнеш, хайде!”… Едно познато топличко езиче, докосна личицето й, погъделичка й с мустаче бузката. Принцеса Плъх премигна сънено, невярващо. Премигна пак, отвори светлите очички, огледа всички – прозореца с пердето на шишарки, мама, с усмивката си най-голяма, сандъчето с играчки, картината до гардероба, любимата възглавничка и Арлекин с голямото червено копче под завивката и… малко черно кученце, което я разглеждаше с очакване да го познае… “Добре дошла, сънливке, у дома! Какво те натъжи, детето ми, в съня? Май че си плакала? Защо? Защото си самичка? Без приятелче? Дай да изтрием бисерните ти очички! Виж кой е тук, това прекрасно малко кученце! Прилича ми на драконче, какво ще кажеш ти, я погледни! Хайде да му измислим име!”

Мари прегърна силно мама, притихна до гръдта й и промълви: “Сънувах, че светът го няма, мамо. Не искам да живеем никога такъв ЖИВОТ, от който да остане свят без нищо живо. Ще ме научиш ли да бъда като теб и да пазя за живота ни  природата?”.  /Край/

Казват, че човек трябва поне три пъти в живота си да чете приказки - като дете, на своите деца и на внуците си.
Но за да се научи да ги разбира, мила Ина, трябва от най-ранна възраст да свиква с тях. Децата обичат приказки за лека нощ...вълшебствата, магиите, света на фантазиите ги привлича невероятно.
И както всяко чувство и това трябва да се възпитава.
Чувството на удоволствие от прочетената книга...
Питам се обаче, колко малко родители дават това чувство на децата си?
Особено в днешния технологичен век...

Няма да ми омръзне никога да чета приказки!

Благодаря ти вълшебнице за чудесната приказка!

!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

Толкова хубаво си го казала, Юли! Вярно, не е особено обнадеждаващо... все повече на хората не им остават нерви в свободното си време да възпитават чувства. А приказките имат още мястото в света, за който са създадени, за да го приближават до вълшебството на въображението, без което ще е трудно да се преживява толкова реалното... Оставяме открехната вратичката на надеждата... :)

И аз ти благодаря, krotalka! Ти си богат с душата си човек!!!

EL, с удивителното си мълчание си казала безкрайно много! Благодаря ти!!! :)))