Ще си разкажем ли
за пътищата в зазоряване,
преди да сме замлъкнали
от изненадата на срещата?

 

Отварят си очите птиците,
облитат си гнездата,
напипват нишката на утрото,
разплитат облаците
и ми показват слънцето.

Росата е окъпала и моя поглед.
От светлината се изтичат 
тънки призми
и сипят шарени лъчи
по бялата ми рокля.
Докоснах с пръстите един
и се опарих -
върхът му беше остро слънчев...
допрях кръвта до устните…
забравила си бях червилото.

Наблизо излетяха птици,

шумът изплаши и реката
и тя прескочи двата обли камъка,
а после се обърна да ги види,
усетила от каменната ласка,
но времето в мига изтече...
Струи в листака на върбата
на слънцето от парата...

Камбаните забиха.
Едва извадиха
заспалата от лудост тишина.
Реката тръгна пак след водопада.

Вървя с брега.
Забавям, ускорявам крачка
и хвърлям листчета
от маргарити...
броя си стъпките
до моето "обичам те".

Накрая изтънява пътят,
и свършва с точка.
Ще начертая моя път оттам
и ще последвам този ден...
А ти, с молива си,
ще можеш ли да продължиш
на връщане?...



P.S. Благодаря на blueburd за вдъхновението от вчера! Макар и накъсано, аз съм си мислила за едно...

и скътана надежда за после...поздрави:)))

И този ден остана с хубостта от утринта...
Пренасяше купища от облаци по синьото небе
и ги редеше като пъзели за забавление,
подкани слънцето да се разходи с колесница,
а още малко и ще започне и играта
със залезните дракони... понякога се бият истински
небето се окървавява чак до сутринта -
река от вятър е разнесла славата на битката...

Поздрави, letisi! И приказка за тази вечер от измислици! :)))

Когато и последните листа наситят своето зелено, а цветовете на дърветата се скрият в тях, за да запазят бременността от косове, си тръгва пролетта, защото лятото се е събудило от жътвата на щурчови цигулки и е приело образ на сезон след нея. А тя... заспива в най-дълбоките отворени бразди в кората на дърветата, за да обича вятъра косите й в среднощ и да й гали в утрините с хлад страните... Тъй кротко спи, че даже и дъжда до там не чука, а пълзи... :)

Нощта облича лунната си дреха. Това е празник. Така изписва се в небето, в онази сянка, от която се струи самото чувство на обличане... То винаги прилича на едно непрежалимо вричане в безкрайността, с която се повтаря... особено, когато се обичаме и сме разбрали съществуването, за да направим себе си от този свят частица...

До мен достигна думичка, която се представи като унес... Какво е унес, попитах първо себе си? Замрях, без мислене или по-точно с мисълта за определяне, отворих се, пренесох тежестта на мисълта към повече от тази дума, към повече пространство, към разширяване... Получи се постеля... от пластове, хем мисъл, хем усещане, които заедно правят някакво трептене и то е виждане за непознато, което вътрешно си преживявал, когато си оставал под обвивката на чувството, с което си изричал някому "обичам те"...

Благодаря ти, Ина!
Благодаря ти, Bluebird!
Толкова е хубаво да чуеш "Обичам те!" за лека нощ. Да потънеш в мелодията на тези две думи, изпълнени с красиви обещания за утре.
"Обичам те!" - като капки летен дъжд по лицето ти, като загадъчна усмивка, като изцяло обладало те усещане и всепоглъщаща емоция, които те правят по-жив... :)

Лу, отново ще изрека тези думички, които се изписват с буквички от азбуката ни, която толкова обичам, защото са смисъла на моето разбиране, на моя смисъл от съществуване като човек от тук, от този свят така голям, а аз от него най-нищожна мъничка частичка... "обичам" теб като приятеля-човек и ти желая за празника най-цъфналите мисли от възможните цветя, които се разтварят в този месец май! В деня си ще имам в работата си приятелите, които в най-големите ми трудности са писали до мен слова и никога не са изказвали страхуване, че мъчното на мои думи е сграбчило и задушило тяхното за мене мислене... Букет от вас ще си направя!

Честит празник, Лу! :)*

От пламъка на всяка свещ излита нямо преклонение пред огъня, по паметта на който свързваме своята с останалото в клетките като наследството от първоогъня... Танцува мисълта с очи по пламъка и ако можеше да се изобразява той от разума, навярно би било прекрасно... дори когато се събарят кули, стопили пясъците си в нощта на пламъка... все са останали две сълзи, защото имаме очи за погледи, с които да вървим един до друг със чаплата и вятъра от ивицата среща на брега с движението на водата покрай пясъка на своя бряг... ще изградим отново повторение за топлината от запомнени сезони в слънце, bluebird... защото сме мечтатели за бъдеще на архитекти...

Честит празник и на теб, Ани! И много обич за деня ти! :)*