Застинал силует

от очертания,

осъмнал в сянката

на рамка от сърце…

Измислена ли съм?

Очите ми не са ли езера,

стаили в най-дълбокото небе,

разтекло синьо

в утаеното зелено

на забравата?

Защо са тези крепости?
Не може да са те,

това е тялото ми,

когато вятърът остави

изкрещели пясъци,

с разсипани мечти…

провлекли стъпките си петолия

в обратната посока на света,

с рисувани часовници

върху ръце на кукли…

без смях…

останал е в накъсаните ноти,

помислили началото

за ключ на края…

Дълбоката тъга

е утолила жаждата

на някоя пустинна роза,

изгубила целувките

и закъсняла.

А аз ще съм дъга,

когато утрото
започне да се сменя…