От омагьосаната ли гора излезе

или си самодивата от моя сън?

Онази, дивата,

която нощем викаше,

приела образа на нимфа

да ме омайваш с шепота

от трепет на листа

по тънкия безплътен ствол

от белези на допир.

Онази, дето пареше очите ми,

със огъня от свойта гръд,

когато разсъбличаше с очи нощта

и водопадите пилееха тела,

да приласкаят в себе си

дъха от страстното видение.

Онази, дето плачеше

и бавно ръсеше с прашец

от тичинките на върба

тъгата си по ледения скреж

от зимните кристали на вода.

Онази, дето сутрин стъпваше

в окъпаните устни на тревата,

с които молех се за глътка обич,

а ти отвръщаше на тази жажда

с венец от дъх на дива мента.

Онази, дето отваряше с очите вирове,

оплиташе тела с коси от пясъци

а аз желаех да изгубя в тях

единствено света, от който идвам,

но да те имам, теб да имам.

Онази, зрялата жена от лятото,

която мамеше сред слънчогледите,

а те ми палеха душата

със ореолите си на слънца

от кехлибарени усмивки в мед.

Защо си тук, магьоснице,

какво остана още,

което да ми вземеш?

Къде ме викаш?

Във омагьосаната си гора?

В далечната реалност на света,

в разсипаната зрима част

на бялата магия,

в която ще запалим свещи с разговори

и птиците ще ни гостуват в полунощ

с оркестрова пиеса,

от представление,

в което ще сънуваме актьорите,

а те ще ни разказват приказки,

които писали са лунните лъчи

преди да избелеят.

Където  слепите художници,

рисували са с пръстите декорите,

за да живее вечността във мигове.

Това за мен ли е?

И ти ще ме допуснеш в този свят?

Той е наградата за моето раздаване?

Богатството от бедността,

която сме оставили при нас,

за да те имаме и след съня…

в която всички сме пленени от
магьосница една с име на жена - Любов!
Ела, постой при нас и засвири най-тъжната мелодия,
толкова тъжна , че сърцето да се пръсне на милиони парченца - слънца.
Разпилей тези слънца по света!

Луната е разпуснала лъчи
за струните на арфа,
а вятърът,
приседнал върху покрива,
заплита звуците от свойта флейта
из лунната магия светла.
Прозорецът на моята душа
притихнал е, защото чака да запее…
Лебедова песен... на зазоряване,
когато ще освободи и утринта,
безплътна пленница на тази нощ...
По капките роса
ще заблестят парченцата
от счупените ноти,
а първите лъчи от слънце
ще разпилеят светлина
в прегръдка на тревички
и сред листа на зажаднели клони,
ще се родят безброй слънца
в мъничките
влюбени отблясъци на зайчета...

:)))

Има надежда в него,
има мечта...
Усмихнато утро
и весел слънчев лъч
да ти донесе добра новина...

Далече, в залеза на хоризонта,
с който утрото се кичи,
от планината е разтекла към небето
свежо сиво облачната пелена от снощен дъжд,
трептяща от безбрежност.
Кръвта на градските артерии,
потоците коли и хора,
създава пътища, тече си шумно.
Замлъкват славеите, правят план -
в коя градина тази нощ ще пеят.
Врабците нямат време да мечтаят,
защото трябва да си хранят дните.
Днес сякаш нещо е разумно,
отворих си очите, още?!
Ах, да, започна майски ден
и слънцето е подновено...

Хареса ми твоето начало, Фея, с което ми пожелаваш срещата с добрата новина, а аз ти отговорих с моето събуждане! Благодаря ти! Денят ще е добър за теб, тъй като си носиш нежното сърце на фея! :)

Прекрасно е!:))
Поздрави!:))

Благодаря ти, mmmmmmmmm!
И от мен поздрави! С усмивки! :)))