Кога се появи, не зная… Но сигурно било е тихо, тъй както тихо е, когато в стаята си сам сред топло лято. В миг, както дишаш, усещаш второто си дишане… Започва да човърка мисълта за сянката… но откога свещта изгасна и не запалих лампата, а вън е тъмно от светлината на звездите и от присъствието на новата луна… Стана ми за малко мило топло, като от някой, който спи в леглото, дете или любим, а ти дори, докато мислиш още, си го завил с топлината на очите… Отдавна в моето легло спя само аз… Но този път ми е населено. Дори си нямам книгата с герои, за да виня въображението или възможността да съм попаднала във сън. Подпирах дланите в брадичката и се отправях към звездите, разпитвах ги за световете им и за това каква е звездната йерархия и още за светлинните години, измерват ли ги някой с тяхно звездно мигване, а на душата ми – спокойно, до мен излиза сякаш и радостта ми се излъчва двойно… Заспивах като себе си в съзвучие от чувство, че не съм сама…

Лекувам често, особено, когато стъмни… душите на приятели… Изслушвам,    мълча или разказвам дни от мен или от радостите ни, когато сме били щастливи, за да направим миговете си най-незабравими. Понякога сълзите са последствие, понякога предшестват гняв или са болка от невъзможност… и радост са, че можем да се имаме, когато си дотрябваме… Отдавна съм забравила, за чувството, че имам някого, защото аз в действителност си имам само дъщеря, но тя… тя има своите приятели и младостта, когато шарената книжка от бонбон, политнала от вятъра е малкият, избягал папагал, който може би е редно ние да го хванем, да не попадне в лапите на котарака Спас, от втория етаж, заспиващ всеизвестно и този път в сандъчето със аспарагус, красящ перваза на терасата им. Това, което често се изказва за младите и дълбочината на морето, не пропуснах, но няма да го споменавам в същите подробности като при примера за всичко що хвърчи…

Обикновено вечер, когато сложиш ключа си в ключалката на външната врата, те пропълзява чувството на празно. Отскоро ме полазваше очакването да оставя дамската си чанта и покупките, да седна в своето кресло и да разкажа мислено на стаята какво съм имала за днес като различни срещи, а в тях приятно, неприятно… помагаше  да се събличам някой, от дневното, изнасяше го през отворената ми врата, а през прозореца допускаше да влиза само светлината, лунната и полуделите цигулки на щурците… Понякога си разговарях сякаш с друг. Започнах и да пиша, а този някой чакаше отзад, изчакваше да свърша, не припираше, защото сякаш знаеше, че споменавам него… И винаги след мен заспиваше… Сама в леглото аз и тя, самата  самота… Така разбрах за нея. Отиваше при друг понякога. Но правеше го без да разбера. Обикновено имах някой друг тогава, приятел, близък, брат… Но тръгнеше ли гостът, си идваше сама, приела много образи, които някога съм имала до себе си. Разбрах, че идва често с мен, когато сме в компания, но аз не мога да съм там и си излизам мислено, докато свиря. Затварях си очите и си оставах аз… сред другите – за тях, но вътре в себе си – сама  и с нея…

Дочувах много често за нещастни хора, останали сами, които се самоизяждат, плачат, че нямат вече никой… Тогава се замислях… когато сме дошли, с кого били сме? В утробата на майките си сме сами. При редки изключения – близнаци, тризнаци и малко повече, но всеки го поема сам света. Започват да ни учат да си служим с всичко и пак сами. В училище ни учат на самостоятелност, решаваме сами задачите си, решаваме сами какво да правим после и със себе си… Защо тогава ще се чувстваме сами, когато няма никой? Не сме научени да чакаме да сме сами и да се наслаждаваме на самотата, която ни съпътства от самото раждане, а в края ни ще се положи пак до нас, защото всеки сам си има своя самота, защото е неповторим, единствен…

Не може да очакваме, че друг ще ни напълни, ако самите ние нямаме се. И който и да идва, ще си отива, защото няма да намери никой в нас, ако сами не разберем, че сме единствени и като такива сме си нужни. Всеки сам върви по пътя си, за да остане сам. Ако ограничава себе си в единствен път и винаги  се завръща там, за да остане сам… изгубил се е, останал е сред живите, но е безплътен. Тя, самотата е до всеки като сянка, но следва те, ако си жив и си научил да приемаш себе си, а със това и нея…