Дъх и съзнание,

и вече си от аромат,

от молекули и от атоми,

от взрив на светлина,

изпълвала прашинката

на тичинка

и после влязла в теб,

отворила за красота очите

и заизкачвала  небцето,

а устните – нектарно вляла,

от опиянението сложила,

да влюби после в себе си

и огледалото…

в очите изрисувала

несигурност на очертания,

каквито само нямото ухание

спохожда…

изящество, изляло форми,

разбира се – жена,

с коси от огъня на слънцето,

когато е разпален

и говори с вятъра,

а думите му са искри

и тихо палят страст.

Ръце, от нежността на кадифе

и малко топъл дъх на юг,

когото бе въздъхнал

бял, отнесен облак,

събличаха листенцата

на роклята от розови,

рисувани кристали,

които е докосвала преди това

природата със четката.

Откъсваха и галеха

със върхове на пръсти,

през погледа на другите божури

от градината

и повече засилваха от своя аромат,

и се разпалваха,

въображаваха,

изпиваха,

потъваха,

изпълваха,

отлитаха…

Очите си отворих –

съблякъл беше роклята,

из диплите й вече дебнеше

око на червей,

стъблото беше голо,

цветът си бе отишъл,

а в мен дъхът му 
още топлеше слуха ми,
като пееше…