... когато имаме какво да кажем някому, ама и да се попитаме...

За кой ли път звучи онази музика, в която се откривам днес… Една цигулка се разказва. Вече е стара, грифът излъскан, усеща се сама и знае, че тази, дето свири нея си отива, от нейно вчера, което е отскоро си поглежда често старостта от огледалото, очите й го казват неприкрито, смело… но тази музика, която лее, ще я отнася днес не само този вятър…

 
“Добър ден, приятелю!Слушам до припадък "Темата на Лара" от "Доктор Живаго" и чета стихове на Пастернак. Чакам да ми се запари чая. А вятърът ми се присмива, шепнейки, че ще ми вземе и това, което ми е останало да имам... Не се шегува, май… ще изстуди парченцето душа, което имам и... няма да ме има... Ще пиша, ето, започнах ... Сив ден, за да имаш от мен този цвят… ти обичаш такова време, изтъкано от този цвят… и твои думи… “ за да твори въображението ти други цветове върху основа сиво…”

“Здравей, мила приятелко! Много мрачни теми и стихове си се заела да четеш в тази красива утрин. И чай ще пиеш... Завиждам ти. Сега и аз грабвам термоса с кафе и отивам на морския бряг да слушам Вагнер… Ще злобея над чайките и гларусите, така както няколко лумпена са злобели цяла нощ над моите писания… Но първо… ще нахраня тях, с нужната помия, защото изглежда нея чакат с нетърпение… такава е храната им… А после… ще стопля и душата ти. Само ми кажи как!... Пиши ми...”

Два кратки откъса кореспонденция… между не съвсем познати или дотолкова, че знаят себе си от писане. Единият съм аз, а другият… е някъде в света и също търси себе си, защото сме сами на своите планети… Самотни “малки принцове” от днес… които слушат, определена от настроенията си музика и пишат стихове, като не мислят после ще имат ли читатели… Единствено желание – общуването с другия, без показности, без парадност на величие, една природност, в която всички потопим ли сме, ставаме еднакви, защото сме различни…

Редовното ми място след деня на делника и в ден, когато вятърът е спрял желанието ми за излизане, е пред компютъра, а то е под прозореца... Домът ми - апартамент на петия етаж… Земята – някъде отдолу, под основите на блока, не я усещам тук и затова изказвам благодарност към небето и гостоприемството, с което ме дарява денем, като ми показва приказки от пътешествия на облаци и слънцето, когато се потапя в края си на ден и сътворява другото, което няма в мен, а нощем с представлението на луната, за да поддържа изненадата, като при децата, щом се засели откъм страната ми, с която гледат моите очи към този свят – стъклата на прозореца, малко помътнели от ласката на времето и неговите бавни за дърветата сезони, като очите на душата ми, мъгливо-сиви от зеленото, с отблясъци тъга по радости…

Какво ме пита да ви питам вас?... Отдавате ли се във мисълта си?… А питате ли се какво от днес ме стопли, какво отне ми днес? Нахраних ли си егото, а твоето обядва ли? С какво го храня и как да е и то от мене сито, а аз, аз да не се усещам от него гладна? На този свят, от който пия въздуха и по земята крача, дарих ли нещо, но без да мисля себе си и славата… която е торбата, преди палача да ни сложи примката еднакво… Страхът от неоценката на другия не прави ли пътечката от възли на живота ни по-къса? Не сме ли по-сами като от страх да видим другия такъв, какъвто е, заключваме очите си отвътре, а с това и своя взор за другите към нас? А знаем ли къде отиваме щом доброволно сме направили слепци от себе? А ако сме си слепи по рождение, а искаме да гледаме с ръце и да вървим нататък, накъдето е шумът от бързащите за към някъдето хора? Ти, който си отляво, ти, да, чувствам те, ти ще преведеш ли мен оттатък и без да знаеш аз коя съм точно, заради мен самата? Не, недей обръща си главата, когато видиш мен без очилата с непрогледните стъкла и кучето, което куца вдясно, сивото, и празният му за учудването твое поглед?! Да, слепи сме, но си се водим, а ти, ти от какво се скри, за да спечелиш пътя си?... Парчето си душа къде ще пуснеш на заспиване?...  Към торбата на палача, която е една за всички ни, когато дойде краят…


* Това е постинг, който спрях от страх... защото с въпросите си питах себе си, а отговорите им така и не намериха обратен път... но мястото му си е тук.