В една далечна нощ, когато се разменяха луни, а от небето отсъстваха звезди, едни очи сънуваха под своите клепачи. Дали сънят  вратичка си отвори сам или вратата, входната, поиска някого да пусне, май не знам, но нещо стана… Така  не ще се разбере, защото в сънищата всичко се разказва в други измерения, а пък езиците, които се говорят са по призвание и трудно се намират и учебници, и речници… Но пък така се случи, че съвсем наблизо, почти до този сън, живееше във своя дом, нескромно малък заек. Когато всички спяха, той излизаше от своята кутия, изящна, поръчана при най-добрия бижутер, но хората от тази къща нямат много, а имат и изисквания, свои, към ценностни системи, а тук те бяха строги - непозволяващи украси с форми на бижута. Та затова, кутийката от месинг, със плетеници инкрустации седеф, му стана дом, но тайно. А иначе те просто си стояха чинно денем - един до друг на рафтчето, върху което родееха се редом намерена, рисувана от преди векове керамика, две камъчета с дупки, две ангелчета – в розово и синьо, които носеха години, колкото бабата на дъщерята на стопанката и нощем се пробуждаха, кръжаха, пазеха къщата, говореха си с ангелите, дето сядат по перваза на прозореца. Крехки бяха, гипсови крилата им, та затова оставаха все в стаята. До ангелчетата - ръждясала подкова от времето на Калоян, а после - овъглено, но твърде обло дъно от делвичка за благовония, със сигурност от траките, по допира си с него се усещаха пръстите на майстор и най-накрая - камък, с размери на яйце, с каквито някога обстрелвали навярно нападатели, дошли под крепостни стени, а може и глигани, мечки – ей за това историята мълчи... Та, населяващите рафта, си бяха обитатели, но странното му беше наименованието - „дворецът”, този рафт, съвсем, съвсем си беше дървен, за мен, за вас и дом, ала за тях е техен дом, сиреч дворец. Погледнат отпред, приличаше на застинала сред езеро пагода. Излъчваше миниатюрен извор на безумие, а именно – да населиш такова място с векове, със спомени и собственото ръкоделие, което в този случай се изразяваше в рисувано от ръцете на хазайката стъкло по причудливи форми от всякакви шишенца … Като витражи или като огромни вази се струваха на цялото „дворцово” население. Живееха като герои в приказка, която пишеха сами и за която знаеха единствено стените в стаята...  Всъщност, „дворецът” си бе направо кула, а според населението - и вавилонска… героите отвсякъде, езиците – различни. Би трябвало да имат помежду си също както някога, взаимно неразбиране. Но тук, нали ви споменах, като във сънищата, се говореше само по призвание. И затова до заека достигна онзи сън… Той беше учил малко музика. И досега издаваше, когато се ръкуваше, но само с приятели, тон ла минор. А можеше да бъде до мажор, но нямаше места, когато ги поставяха, пък и обичаше последната скамейка до прозореца, отдето винаги се виждаше обратното на изгрева, току преди започване. И все му беше най-красиво, ама тъжно, защото свършваше. И тъй остана си в минора. А тонът ла, си бе прищявка – неосъществената мечта да свири на китара, но пък желание да носи в себе си начален тон, за да настройва… Разстрои се от тези спомени, но  струните в душите на този вид от зайци, възвръщат бързо форма и скоро се заслуша във съня, от който се разговаряше спящата хазайка с измислена жена, поне така изглеждаше – бе сякаш дама, с определена възраст около, както са представите ви. Възможно беше да се случи да е дърво или пък сянка, а можеше да бъде чувство. Променяше се, за да не смущава състоянието, в което е този, с когото разговаря в момента. Тук бе река. Личеше си, че е била голяма, вълните й проблясваха широко, макар да беше свила вече водите си в по-тясното от възрастта корито. Имаше белези, като от липсата на камъни, които се белееха май само в нейни спомени, а май че бяха нейни дни, а някои и часове на радости. Носеше синкави оттенъци като от небе. Едва по краищата на усмивката й се долавяше една позната нотка залези… Да, това са залези, веднага се досети заекът… и все едно, че се пренесе на скамейката, в деня, когато му изписаха и тонът ла… Измислената дама, която изглеждаше в съня като река, а и така говореше, все продължаваше, а пък хазайката разпитваше. Тя, хазайката на заека, обичаше да пътешества… Но все се случваше да гледа залезите от прозореца, един екран или пък много страници от книги с дни на хора, били в света и случвали си случки, прости случки, докато си вървели пеш в навалица на град или по мостовете на река, или край бряг на нещо, или по пътеките в гора… а често, дори докато гледат чайки и гларуси и слушат… например, Вагнер… Усмихвате ли се… А ви е тъжно… Измислената дама от съня разбра. Познавате ли я… такава… като чувство… И точно тук съня се срути… Не се разбра, аз споменах в началото, дали самият той допусна някого при себе си или това бе външната врата, която пусна някого… но срути се… като стени на кула… Едва успя и заекът да се настрои дневно… дори помисли малко… че идващата нощ ще дойде, ще се помоли на съня да го допусне близичко, ако разказват в него пак минорно състояние от случки…    

Той, той... Благодаря ти, че осмисли цялата ми страница, anan!

без маската която неволно слагаме когато сме будни:))))красиви сънища имаш:)))))

В така наречения сън, наистина съм аз... А денем, будно... по-добре да спим.
Благодаря ти!... :)))

В песен разказваш. Не е никак лесно и е магическо.

Благодаря ти, Стеф! Стопли утринта ми, а там душата ми е още от нощес! :)

Река,която не пропуска да повози в лодката си капки...

Благодаря ти!

Чудесна си, prashinka, разбираш от реки и най-вече от техни лодки... ето, почти се приютих до тези капки, очи затворих и... замириса ми на... прах, прашинков... оставила си ти частички себе си да попътуваме...
Усмивка моя имаш за "леканощ" пътуване! :)