Разсъмваше се… а Луната още ми говореше. Превеждаше ме в нощните пътеки-сънища, които само нейните лъчи успяват да съзират, разкриваше ми своя свят, населен с неизмислени и несънувани от нея причудливи приказки… Край островче от земна плът, протичаше от шум река. По нея – миглички луна и чести плясъци игра на риби. Едно дърво, поне от памтивека, ме гледаше с блещукащо око. От другото – превърнато в хралупа, за да си крие често посетители, особено когато му остават като гости да са нощни зрители, помръдваше мустак на коте, едно такова, рижо светеше и не разбрах дали от отражение или така, с душата… всеогряваше. В клонака се спотайваха очи на мъдрост и с тях си пазеше света от светлината бухал.  Два облака, два синкави гиганти-великани, протягаха ръце за златна ябълка, запомнила в сърцето жаден лъч от слънце. Сребрееха далеко хълмове, пълзяха като бели кораби сред плътната мъгла, с която си завиваха тревата, за да не би да изгори от първите лъчи, с които ще огрее палавото ранобудно слънце  извивките на планината. Луната се приготвяше да отсънува и затова си сменяше и очилата. Хареса си едни от клони, отиваха й на очите – с изящна форма на бадеми, но малко строги (луните вместо нощни шапчици, използват очила, за да си виждат ясно нови сънища, преди да уловят от тях неповторимото, за да приготвят следващия си сюжет за нощ). А вече я очакваше и нейната пътечка, която спускаше зора от гърлото на кладенец,  досами края на гората, една ефирна, от лианите небесни стълбичка, която я отвеждаше направо до леглото - прозрачно огледало свежест. Стените пазеха със камъни от хлад да се не стопли този дом от слънцето, което денем честичко надничаше, поглеждаше и нея търсеше,  с надежда тя поне в съня си да го има, а той да е над своята любима, която никога не ще да има. В стените приглушено се издаваха с рубинено присъствие червени коренчета, току до портичката на мишлето и на къртичето нослето. Ухаеше на лято с манатарки,  пак ароматен дар от мъничко ежле, излязло от дома, защото станало му рано гладно.  Две лястовички гонеха пчели от облачета, напяваха си гърлено съня, прехласваха се от любов из въздуха, чертаеха с крилете свобода от полет. Прекрасното лице на пълната луна отдолу в кладенеца грееше и къпеше челото си с вода, за да блести в нощта, която идва винаги, когато си отиде слънцето да спи... сред слънчогледите…

 

 

 

И аз благодаря, anan! От малка търся къде заспиват слънцето, луната... Наскоро ги открих... Остана ми да търся нощния покой на вятъра... А аз съм сигурна, че те, тези две светила, на ден и нощ, обичат, тъй както много пъти обичаме и ние... тъжно, без да се откриваме...

VTRE6TI ME!!!
STRAHOTNO E!!!!
..............
I mislite mi ti prenese v stari,kasni prikazki.....

Нощем "слънцето отива
да спи сред слънчогледите",
събрало лъчите си
от утре да ги сподели
наново с небето пролетно.
А вечерта ще надникне
лицето му в кладенеца,
за да погали с целувка
златна една, луната.
И ще се разделят -
до следващия залез.

Рисуваш с думи, Ина!

Дори не зная как да ти благодаря, освен да ти кажа пак - благодаря!

И аз това видях... едва като погледнах после края... Дописала си го накрая точно... Благодаря ти, Лу!

перманентно състояние на свръхсетивни усещания е всичко което пишеш, но това е повече...

Каквото и да отговоря, сигурно ще сбъркам, последно все така се случва... Но, вероятно, ако изкажа благодарност, ще е вярното!... Благодаря ти!

по полека с хвалбите. я кажете кое не е наред? ха сега да ви видя. ето ви загадка докато се върна:)))

Бих се радвала на критика във всякакво отношение, но в измислицата на приказките има ли нещо, което не е наред?! Съжалявам, че попадам в тема "Лични дневници", но просто няма тема "Приказки"...