Денят не предвещаваше такъв развой, какъвто споменах в заглавието. Дори се пошегувах рано, прочитайки за този високосен ден, „изплъзващ” се от календара. Донякъде се позамислих, наистина ли има някакво значение това, с кой крак ще тръгна аз да се изплъзвам от деня. Но само толкова. И в следващия миг се бях забравила. Поеха ме сутрешните грижи, с които винаги забавям  част от себе си само за мен, преди да съм отдала другата си част на всеки срещнат, приятел, близък, непознат или клиент. Погледнах през прозореца, за да се уверят очите ми, че има слънце (не вярвам много в сутрешните, на синоптиците прогнози). Приятно ми изглеждаше. Небето синьо, млечно някъде от сиви облаци, обагрени по края с бледо-розово на много пестелива четка, оприличих го на незасъхнал още акварел. Поколебах се в избора си на бижу, но може би някой друг у мен (аз го наричам интуиция… навярно е така, не знам) беше решил и беше прав – насочи ме към това, което беше с близки на небесните от тази сутрин цветове на акварела, отиваше ми повече от другото, което ми избраха пак очите (едно в наситено червено). Сега, след целия ми ден, разбирам за какво са ми били такива дрехите, в нюансите на черното и само то, бижуто, ах, да, и шалът, отворът на душата ми, застинала от страх, потисната нахално от този дявол, разумът… Днес няма грим (толкова много е избягало напреде времето, незнайно с колко води), парфюм, в движение, та чак оставих мъничко от него да ухае мен зад пътната врата. Като да оставих не аромат, а част душа, учудено изтръпнала в недоумение… Отвън – реалност: съседът-пенсионер и верността им с кучето, очакващ ме, за да изкаже добротата в утрото и най-„приятен ден” и за да чуе моята усмивка в същото; еднаквите от всяко вчера хора, с които разминаваме от свои крачки на едно и също място улицата. Дори такситата са ми познати – и те са точно по местата си в движение, приличат на минутите на слънцето, на капки от разтеклото му се движение, за да освежават в жълто пътя ми.

Работен ден. На края в месеца и седмицата, наведнъж, когато всичките клиенти са решили да се запасяват, кой с каквото може. Непоносимост от различни дейности, които трябва някак си да укротиш, да ги накараш да се съвместят и да съдействат, да забравят за какво са им различията, за да не пречат. Благодаря им винаги!.. Ако надникваше за малко някой в мислите ми, особено когато съм в период на благодарности, ще позове моментно някоя линейка и ще се озова в прегръдката на бяла риза, за да ме отведе на място за „незаслужена” почивка (а в моя град и двете „заведения” са с въздух, на който ще завиждат изявени санаториуми, да ме опази Бог и от едните, и от другите!)… За край… и сядам зад компютъра, остана само тази крайна работа, бележки в таблици и да си помни той, че мен ми предстоят три дни от празници… И пощата да пароверя, е, нея пък защо ли не…

Спомняте ли си, ама отведнъж… колко пъти са се сбогували с вас?!... Нима познавате такова чувство, каквото ви обзема в първи миг?!... Недейте да ми казвате, че го познавате и то ви се е случвало и не веднъж… Не съм от галените на съдбата, но никога не ми е казвал никой  своето „довиждане”, което значи „сбогом”… Това е… В миг няма никаква реалност. Има празно от неразбиране. Крещиш отвсякъде със клетки „не”… И се изливаш в сълзи, докато четеш какво си бил за някого. И блъскаш яростно в душата си навътре, в юмруците се скриваш, на върха на пръстите и искаш да издъхнеш от притискането с болката. Постилаш се , изсъхваш, свиваш се като лист от есен. Отваряш старите си стихове и посягаш, търсиш празна чаша, за да разредиш уискито си с мъка, докато четеш… и другите… И се потапяш в необятното на „фадото”, където е сигурно родината на твоето прераждане, защото там единствено намираш утешение от мъката, защото сте единствено усещане – място, музика, чувства, ухание, болка, разкъсаната радост от живеене, гласът на бряг в очакване, обезумяла чайка, кроткостта в обреченост на поглед, на топлина в ръце една до друга в скут и тихата въздишка пред иконата, когато сте единството… Не зная за какво при вас присъства музиката… Какво е тя за вас… Спасение ми е… Без нея нямаше да преживея днес… И много вчера… И ще повикам с нея утре още тази вечер… Ще пратя песен… Да вземе глътката от езеро, да потопи  във нея моето страдание, да я посипе с прах от вярност, да пренесе от пламъка, да спре в мълчание, да разговаря в сънища без думи, да се събуди в утрото на някого, да извали в очите с дъжд, да разпилее с вятър звездопад, коне в косите да препускат, да се родят криле от сълзи, да окове с веригите на радост мъка, луната да заведе до извор и да откъсне от градината кокиче… където да приюти едната свобода, поискала от тази вечер всичко, което едно сбогуване, роди, за да изтрие болка…

Очакване е пролет, която идва винаги през май и скрива стъпки по една пътечка, която пази стар изискан мост-аристократ, за да прелее времето от минало на младост през размисъл в цвят люляков на хълм и аромат на прашен град… Оттатък е… разбиране за нещо в шепот на река от много и това движение на вода по камъни…      

четиво за отмора си...
благодаря ти!

Ина, тук съм, в края на този почти нереален ден. Искрено се надявам чувството, че някой, който ти е толкова скъп, се е "изплъзнал" днес, да не те е споходило толкова до болка истинско... "Утрото е по-мъдро от вечерта!"

Аз ти благодаря, че те познавам и откривам повече, когато гледам багрите, в картините, където са онези думи, които още нямат имена, а изразяват чувства! Така ми се иска някога да ги измисля...

Благодаря ти, че си тук, Лу, и в края!... За първи път от толкова години видях тази дата... Като че всички искаха да ми я покажат (едва ли, само аз така си мисля, защото тя вече наистина се "изплъзва")... И беше... с "пълен блясък" в тъмното... което е тази вечер... А утре... е утрото и мъдростта... не само от днес...

Сякаш нарочно, съвсем интуитивно те оставих за днес - вече е първи март.
Не знам от къде се появи това желание да прочета твоя постинг на границата между двата дена.
Сега, когато го прочетох, знам причината.
Познато ми е. Всичко, което си описала. До повече от болка.
Какво да ти кажа, за всеки всичко е различно. Преминах през март, преминах и през май. Вървях по мостове, чувах шума на реки и потоци...
Наистина сякаш най-важното си остава усещането за "утре". Бъди силна!

а това,което не си очаквал още по-силно боли.Дано болката е толкова, колкото дните ти могат да понесат.

Когато не си успял на някого да кажеш много, а си искал, но не си разбрал, че има ден с край и той е изведнъж, а те краищата са такива, завършват нещо, тогава казваш, но вече в после. И се подпираш в утрото… с подкрепа от приятели, с топлотата в думите и мартеницата, която ти ми изписа и с повече конци от само два – червено-бяло: намерих доброта в оранжево, синьо на небе от май, а бялото на облака от март, усмихнато сърдит… и отразеното, притихнало зелено, на тревите край потока шумен и на върба косите, които изрисуваха спокойствие върху реката… Благодаря, radalia! С една мъничка усмивка връзвам и на тебе мартеница!... Ти ми даде цветовете, а аз я изплетох... :)

Благодаря, Руженка, че си тук! Животът е стъпки от вчера, но с дъх на утре!

Може би не е случайно, че е във високосна година и точно в този ден. Сякаш Съдбата е решила, че трябва да го изтрие от спомените, да изтрие съществуването му в следващите няколко години. Приеми го като хубав знак - закриляна си. Следващата среща с този ден ще е след 4 години. А през това време е твърде вероятно да си открила нещо по-стойностно като емоция и да не ти остава време, сили, желание и...спомен за липсващата дата. :)
Успех. :) Между другото, пролетта наближава. Наслади й се, усмихни й се. :)

Моля те най после научи урока. Не може думите така да се леят безразборно. Половината ги отрежи с ножицата,тя за това е, да се реже излишното.Избери добре изгладените камъчета от водата и ги подреди като мозайка. И всяка дума да удря като чук. Това е, толкова е лесно. И ти го можеш. Направи го! А...коментарите са бла...бла...те само те разсейват.

Самата аз не зная дали да вярвам в Съдбата. Уж вярвам, че над нея някой някъде стои и дърпа ни конците, а друг път съм невярваща и се съпротивлявам, едва ли не със зъби късам връзката си с нея и онова, което е избраното да дърпа, за да си тръгна аз самата... А може би такава "дата" е Съдбата?!
Благодаря ти! Една усмивка вместо мартеница ти изпращам! И пожелание за бяла и уханна пролет! :)

Изкуството да си редиш живота с камъчета-думи не е от вчера. И днес ще имам време за урок. Ще седна край реката и дълго ще държа в ръката бледото на бяло в камък. И ще разгадавам ту него, ту водата, ту заедно под слънцето на тях играта. Едва тогава ще го сложа в джоба. Възможно е да трябва още да се връщам до реката и камъчето-дума да си играе със водата. Дали ще легне после във мозайка? Не знам. Животът ще покаже...знайте.
А аз... аз благодаря! :)