Не се раздадохме с луната 
в поредното й пълнолуние –

не взе от моя сън,

а аз не взех от нея

лудост лунатична.

Къде я беше скрила?

Виж ти, из клоните,

в разпалени огньове

от фенери

на котешки очи.

А аз какво ли правех?

Май питах се, когато имам тайни

споделям ли ги лесно със поет,

догато спя…

Сънят ми е от ноти.

Градът е напев,

когато се измива пълното в луната.

А мислите ми припевите са

на уличните лампи,

израсли точно под прозореца.

Тогава те обличат лунна дреха

и нямат имена.

Като безименните стихове,

които пращах,

а те се връщаха,

създадени от пръстите

на скитник,

когото всяка нощ обгръщат полутонове.

От мисъл по мечтание,

което може би нарича някога луна.

А, всъщност, чака нея.

И носи в шапката цветя,

за да го топлят с мисълта,

че са от неговата песен,

която ще отплува някога

като венец от залезни петна…

И ще достигнат любовта,

когато следваща луна

ще протече през клоните

за новата си лудост…

 

Хубаво е.

Виждаш ли пъстрите очи на Луната???

Благодаря ти!

Тя винаги е моя! И аз съм тя! Очите ни са еднакво пъстри! Аз я прегръщам с мисли, а тя мен - с лъчи!
Благодаря ти, stix!

Това е друго нещо,
виждаш ли че можеш
градината да прекопаеш,
да няма камъни и буци.
Вървя из нея, даже тичам,
но само пътеката остана -
хвани метлата - премети я
и ще полетя след теб.
А Луната, на други подари я
ние ще летиме към звездите.

Благодаря ти за уроците! Много ти благодаря!

Какви уроци, това е само градинарство: копане, плевене, събиране на шума. А правенето на лехите, избирането, подреждането на цветята - това вече е изкуство.

Ще има още да уча "градинарство", докато стигна някога това, което се нарича изкуството да правиш! :)