Все чакам,

защото той рисуваше,

а аз видях

и се поисках -

онази аз,

в платното седнала

до онзи бряг,

от който винаги

започва пътешествие,

защото се изгрява

и струи по очертания,

които са лъчи,

обхванали постройката

на всеки ден

от златна паяжина,

тъкана от стъпките

на паячетата-секунди,

пристъпвали

в овала на часовника,

когато слизал някой

и приближавал 
самотата с друг,

а тя на слизане е тъмна,

защото е от обратната страна

и само пълната луна

й свети, за да изкачи 
отново мълчаливо 
сенките на двамата

и да отпият 
от шепите си близост,

която се споделя в нотите

на земното притегляне,

на неговите разговори с птиците,

под залезната арка

на очакваната поетичност

от творчество на две души.

 

Ина, колко е пълна душата ти ,та се лееш като река и не спираш.
с обич ДЖУЛИЯ БЕЛ

и красота има в твоя стих!Да е светъл денят ти!прегръщам те отдалече-Ружа

Джу, изворова е реката, извира от природата и хората, които срещам, такива като теб и много други тук...
С много обич, Ина.

И аз те прегръщам, Ружа! Благодаря ти и те чакам тук, където те връща и сънят! Изпращам ти поздрави от Търново по слънцето! Приемай ги, съмне ли! Калина