Погледна ме стената-птица
с окото си на котка,
единствена от своя вид,
та затова и толкоз странна,
за разум непонятна
и сътворена от душа...
Самотна птица, 
обречена да скита неразбрана,
поради невъзможността 
да срещне друга
и поради това, 
че нямат другите разбиране...
Птица с образ и квадратна маска
с окото й, което плаче все триъгълно,
оставя отпечатъци такива
и пръска искри, 
като изгаря също Феникс, 
която се възражда
и умира непрестанно,
когато натежат й много рани...
...Лети над стълбите, които плачат,
видели я ранена, и не разбират, 
че тя е вечна, 
че раните са да живее пак
от спомени цветя, ръце на хора...
и светофари... и прераждане...
Когато размаха своите
огромни криле-пространства...

nqkoi cql jivot jiveqt 4rez bolkata si....strah ot nova li e?....ili prekaleno silna stara?.......

Не, Жени, нито смятам да живея с болката си цял живот, нито се страхувам от нова! Написах този стих след като видях стенописа в стаята на приятел! Това е приказното същество, което той е нарисувал... Възможно е да е нарисувал своята си болка, а аз да съм я почувствала.