По „Катинар” на Cefulestiven

 

Пътеката на амбициите. През въображението ни, през страха,

от който бягаме и се насищаме със страх,

за да вървим нататък, зад непознатото безумие,

каквото е смисълът на смелостта.

Пътеката, която е амбиция и има бъдеще единствено,

ако се храни от лудостта да търсиш себе си и другите,

без смисъл, ако щеш, просто, за да не спре тялото

без вечния вървеж.

Пътеката, по която избираме сами накъде ни е посоката,

а всъщност сме в плен само на една и то е тя –

пътеката на нашето разбиране, на нас,

от което ни е страх и затова,

докато вървим си разговаряме във страх с въображението.

И крах… пробуждането. Загубил си се по пътеката,

която единствено за тебе е посока,

вървял си далеч от този свят, макар в света да си

и нямаш представата кое е истината и кое измамата…

И пак те насища страх. И отчаяние те тегли в пропаст.

Защо пътеката не свършваше? Защо вървеше сам?

Къде са другите? Посоката дали е правилна?

Кое е свободата ни? Преди да има страх или след него?

Кое е по-добре - да бъдеш в плен на посоката

или да си свободен с всичките посоки?

Изключваш се от разумното, а чувствата преборваш с разум

и си се слял с космичното, за теб ориентир е паметта на клетките.

Оставаш се да те води нишката на надеждата,

на нуждата ни да я има, както има и въображението…

И си отново в свят, със светлина от ежедневие,

с превръщане натрупани страдиния,

изгаряйки тях в кладата на светлината,

за да я нахраниш с това  освобождаване

и да дадеш на сетивата си храна със тях

да виждат формата и красотата,

които да са и заблудата и свободата.

И да осмислиш избора си да избираш.

Много, много съм поласкан. Точно този разказ ми е много противоречиво посрещнат, но доволен съм от него и много повече ме радва от друг път, когато мнението е единодушно, на този който е почувствал разказа като мен. :)))

Чувствала съм се, тъй както да съм вървяла по пътеката и да съм си задавала въпросите, докато не срещам, не стигам никой; и да не зная кое по-искам - свободата си сама или да ме има с другите; кое ме прави повече да съм - страданието като виждам или да виждам без да страдам... Много близък почувствах разказа ти! И знаеш, че ти благодаря! :)