Не, няма да ми е тежко, няма на теб да ти е тъжно, защото ще покрия себе си с наметката-измислица и ще разкрия разказвача на истории, който не се замисля нито за миг какво стои зад слънцето, луната става ли за дъно на тепсия, а огледалото с коя от всичките си точки е най-близо до образа ми сутрин. Ще се вселя във въздуха на стаята и ще съм част от спомена на вчерашния ден, а утре ще разказвам днешния.

От вчера ми остана един ужасен щурм на вятъра - опита се да ме измести от последното ми състояние на въздух и сътвори с комина само черни работи (какви ли, върна ми пушека, отвори с писък шише от бира, а там за жалост пържеше се бирен дух, заспал, след някаква си много тъжна, чак стряскаща история, последица от срещата на смешен виц и лимонада). А знаеш ли за странната картина, която нарисуваха под звуците на самба четири пръста на ръката ми (дясната ги рисуваше, а лявата разбиваше яйца за щрудел, но без ябълки), с едни такива голи мисли, облекли в тях извивки на тела като на сластни нощи в кожите на негърки (ауу, как ми се разля по устните вкуса на страст от шоколад в горчивата обвивка на какаов прах и някъде далечен аромат от ванилиева шушулка).

А бързоварът ми така разсмя една лъжица цвят от лайка, че тя се разпиля извън съда и запремята белите си венчелистчета като най-ярък фокусник от цирк, а после още дълго се усмихваше от пода.
За крушката от полилея не искам да говоря. Кокетка. Не искала да се държи за фасунгата си и взе да църка. Ох, краят е малко тъжен, защото се предаде. Жалко. След кратко боледуване умря, както се казва.  Разпръсна си сърчицето от волфрам през стъклената рокля, посипа си нацупеното личице по масата и двата стола, които и не подозираха какво се случва. Най-много да вземеха това като предзнаменование за свършък, ама на какво? Е, те за това не знаеха! Сега очаквам тя, кокетката от полилея, да се всели с духа си в тях и пак да заговори. Май, вече го и стори. Проскърца масата отляво с крак, но няма как,  не мога да ви обясня пресмятането как така отляво, че да се падне точно този крак. Столовете и двата са по принцип стари, от времето на „тато” са, от срещите му по Виена с бойните другари, сиреч с „артистите” от вчерашната сцена, дето не се наричаше така, а беше бюро, т.е. „политбюро”,  които по принцип прекаляват,  но вече преиграват в свойто скърцане.

Пред печката стои едно дърво - нито седи, нито лежи, а как стои не знам. Прилича ми на шопско, по манталитет, по мерак да прави мръсно, за да е то, едно такова посивяло чак от яд, че другото се предпочита, защото е по-бяло, ама не знае как, хем знае, че не знае.

За коридора имах нещо, ама се оплете в едни провиснали от мисли шалове, които се разминаваха със своите представи за моето излизане в неделя. Разтекоха си цветовете подир мисли, без малко да ме спънат (тук вече у мен назряха едни предположения за организиран таен заговор на тройната им коалиция, а именно (изброявам): онези сиво-черни, едва различаващи посоките си ляво-дясно, чехли, импортна стълба-емигрантка, с която често се опитвам да направя свръзката си с Ада или Рая (това зависи от моментните ми състояния) посредством повече от две стотици волта напрежение и шаловете, за които споменавах горе преди малко.

Е, стига ви за днес. Една усмивка се подава плахо, трайно закачена за последна дума от пристигнало в момента съобщение по нет-а. Съседката. От втория етаж. Не съм видяла кабелното съобщение, а именно, разклащане на кабела на местна кабеларка два пъти, което носи следващия текст – „Чакай ме”, сиреч, след две минути идвам, нося домашната ракия, салата имаме от вчера и няма да вечеряме. Охо, я да разтеглим малко повече усмивката. Ще трябва да прекъснем, моля, понеже имам нужда от помощта на две ръце, заети за момента с някакви безумно-страдащи клавиатурно с нежността от пърхане на пеперудени крилца миньончета-целувчици, които тъкмо пращах на… Ама нали не трябва да е тъжно?! Сега пък тъжно и защо?! Да, да, заради целувките, аха! Значи целувките се отменят, няма да ги има, защото все ще се намери някой да  се цупи, после да пита, ама за кого сега… Върви, че обяснявай за… сестра си… А аз нямам сестра. Брат имам… Ето, затова!

До скоро и до… някога!

Do utre vecher!
Ognqn

Ина, просто бях там и всичко видях, чух и бе прекрасно!
с обич ДЖУЛИ

:)))

Джу, това е част от мое състояние днес, което изразих след нещо тъжно, което беше ми се случило на мен, на мой приятел. В един момент реших, че иде времето на приказката, на странното от днес и вчера, което има шанс да се познава от всеки, защото става. Ние жиевеем сред приказки, които ако не сами, някой друг би могъл да ни разказва...
И аз те обичам, Ина.

...no az ne sam ot prikazka i znaq,
kakvo sled izgorqloto ostava...

"...no az ne sam ot prikazka i znaq,
kakvo sled izgorqloto ostava..."
------
Ами... остава карамел! Да, да, точно плочка карамел остава! През нея гледам денем слънцето, за да ми е сладък погледа!...
Целувки, Jeni!