Когато си преследваме мечтите

от нашите си мънички пиедестали,

в земята подредени като плочи

от калдъръм по стари улици,

увличаме със себе си дърветата,

които някак неусетно правят стъпки,

като летят, защото вярват

повече от нас, от птиците го знаят,

че се лети с мечти…

Когато мечтите ни повеждат

и се завържем с тях в балонената нишка,

земята ни държи, изливаме себе си полека,

под стъпките изникват светове

на мъничка природа от треви и цветове,

разтварят босоного в нас ароматна същност,

разкриват се, с тях вливат свое дишане,

изпълват с дъх балона на надеждата…

Когато мечтите ни са отлетели,

покълва в нас от погледа ни памет,

с последното видяно бяло цвете-пламък,

останала единствена посока

от кръстопътя, разбирането ни за живота,

откриваме най-тихото в душите си

и правим люлка на мечтите...