Посрещала съм, от покрива на блока метеоритен дъжд с поезията само
Небето цялото било е мое,
звездите са били желаните очи,
в тях отговори съм четяла...
Те пращаха се в отражения.
Изпивах си желанията
със звездната вода от чашата.
Мечтите ми, една след друга
се спускаха подир
изгарящата плът на старите звезди,
пътуваха с мига дотам,
където само с мисли ходех:
Париж ме чакаше червено.
Разхождах се край Сена.
Водите в тъмното й слушах.
Рисувах денем букинисти.
Камбаните ми пееха за Квазимодо...
Площад “Испания” следобед.
Ухае на цветя.
Любов навсякъде е седнала по двойки.
Фонтанът праща поздравите в спомени.
А слънцето по стълбите с лъчите слиза
и закачливо гали цветовете,
облекли с дрехите си хората...
Нощта по-тъмно ме загръща.
Дъждът от падащи звезди е свършил.
Градът е спрял, тук-там стои
прозорец с някой закъснял.
Отблизо се обажда сова.
Подканва ме да си вървя.
Да си измислям новите мечти...