Изречените думи не са се утаили още в стаята.

Останал дъх от моя муза облизва въздуха край мен.

Оттатък стъклото на прозореца е неподвижно.

Тъмнината се оглежда в него за забава.

Две кучета ми обещават нещо.

Оставям ги да се разказват на луната,

а аз затварям гледката им

и в по-голямата си част от въздуха начупен.

Във стаята ми влезе малко, загложди на очите.

Затварям ги и зрението ми опипом

посяга да ходи по гърбовете на нещата,

по книгите, които стоят изправени,

заради мен, за да ги взема.

Отиде си авторът им,

а аз така и не извиках:

къде отиваш, чакай!?

Старото кресло, което накуцващо

взе да си търси равно място,

пое ме с топлината на одеало.

Чета: улица ”Люляци” и мигом се пренасям

в пролетта, която беше през годината:

в дворовете, онези, изоставените,

сред храсталаците, изправените,

където очакваше задъхано с екзотика,  

излегнала се върху атлазена покривка,
изтъкана от треви и бурени,

сянката на люляци раздърпани…

Събудих думи, а те потърсиха слуха ми.

За подслон. Очите се затварят.

Наоколо - спокойно. Дали защото

вратите, захапали стените,

задържат в себе си лицата

от последната ни среща...

А в неизвестното си влизаш сам, без нищо.

Какво ли има пред прага на душата ми тогава?
Повече от страхове или от уморените надежди?!

Очите се затварят. Ще се налага да сънувам.

Когато дълго скитам в книги,

у мен поникват за отплата думите им

и сънищата ми са в нощите на други хора.

Това, което виждам втори път е друга гледка…

Добре е, че не помня кой ме е довел.

Не помня и този, който ще ме изведе

от моята обреченост да бъда тази гледка

в очите си, когато ще напусна стаята,

а пък ъглите ще се пуснат от стените

и те ще тръгнат да ме търсят.

Така и не им стигна да ме отразяват в образ…