За приказките иде реч! За тези, които пишем си сами като живеем, дали като сами със себе си или като сами сред всички… По-страшно от второто не знам да има. При първото, най-много устата да залепне от мълчание и силното желание за разговор да те изпълва, но поне надежда има, ала сред тази тълпа от хора, облечени в скафандрите си от безразличие и суета последна мода…ей тази самота изпълва те до крайния предел с негодувание и отчаяние и колкото да викаш, знаеш, че викът ти не може да премине през „облеклото” странно, за да бъдеш чут, задъхваш се и … пак опитваш – не ти се иска да повярваш, че си сам, че няма друг, който да носи в себе си поне частица от това, което също имаш…
За приказките… След които дълго ще се взираш в полумрака на неоново-рекламната си стая да търсиш своята изгубена усмивка! По бузата търкулва се сълза, която ти изтриваш скришом, по навик, никой да не разбере какво таи душата ти; сълзата ще поеме по пътя на усмивката, изгубената, по нишката, която приказката ти остави… Нощта е твоя, кротка и подвластна на времето, което и този път отлитна като светкавица от зимна буря. Обгръщат те видения на спомени един от други по-мъчителни, но някак си размити, леки, недосегаеми, ако посегнеш да ги стигнеш като с вълшебство ще полетят из стаята, ще се завъртат, ще се забавят и ще се стопят, в отвъдното… Светът отвън притихва, единствено завивката те пази, сякаш бди над теб, защото знае, до сетивата ти докоснала се, че ти си в приказката, ш-ш-шт, тихо! Някой идва, клепачите целува с върха на пръстите си, незнайно как разбрал за тайната сълза, оставила солена диря! … Неоново-рекламния полумрак диша равно. Отблясъкът му  спира върху нечия усмивка, която сякаш нещо казва, а? Добре ли чух – благодаря!... За приказката.