С шега започна всичко,
със Слънце,
с шепа счупени парченца огледало,
с играта на закачка през гора,
със образ, видял се
чрез огледалото на словото,
в навързан низ от приказки, без край...
в началото си чужди само...
Компютърно потръпващо ръката 
гали в буквите на думите клавиши
и сякаш милва с тях лице,
докосва с въпросителна от пръсти
сърцето ти,
отронва с многоточие "Обичам те!"
и в цветност на екран
облича те изписано... Преди...
А днес... Стоим в кръга на стаята.
Дишаме въздуха,
наситен с наши мисли -
един към друг, към други
и си редуваме компютъра
за по цигара време.
Пишем си съобщения,
влизаме в пощите, в блога,
четем новите си постинги,
а после пишем коментари.
Докосваме се на разминаване
за поредно сядане.
Допускаме очите си взаимно.
За кратко виждаме 
в спомняне началото.
И само нощем душите ни 
се вплитат в тяло
и разговарят помежду си
пред някое огледало,
докато ние спим,
забравили и те какво е друг
без образ постоянно...

Свят, чудеса очакващ,
дарил със чудесата хора.
Такъв ли ще ни е света?!...

Може и да си необятна като пустините, но хич не ми изглеждаш суха като тях.

Пустинята е най-красивото и необхватно чудо, една от най-земните Вселени, населена с частици от всемира, с нас, с всичко, във вид не всекиму разкриващ се. И трябва достатъчно добре да я познаваш и обичаш, за да я откриеш, да ти се отвори и даде и тебе влага, скрила я за най-желаното, за любовта, за най-накрая... в една пустинна роза...