Поиска ли ме в свободата си?
Гръдта ти бие ли като сърце
на звяр след труден лов?
Докосна ли се до плътта
през кожата си?
Прие ли образа на сол
ведно с вода, която ожаднява?
Ах, този бурен, стенещ вятър,
отвял очите ми, две капки
разтопена трева със лава,
косите ми, шум от листа на есен,
разбъркал ги смутено-нежно,
довял ги пред вратата ти…
Притискаш ли ме с тялото скала
под онзи връх, където сме родени,
ти - скалата, аз - тревата под скалата?
И виждаш ли онази птица,
волната, която пори в небесата –
това е мойта майка!
Не виждаш птицата,
онази дето чака на скалата теб,
но аз я виждам, тя е твойта майка.
Поисках с полета на тези птици
да стигна до очите ти,
да впия моите и да остана там
завинаги!...