Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.11.2007 03:13 - “Когато надникнеш в бездната, бездната също надниква в теб!”
Автор: inamay Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1441 Коментари: 0 Гласове:
0



Гняв… само гняв… нищо… По-бързо да излизам… да вървя… да се сбием с вятъра… Обличам белите си дрехи… оранжеви обувки, за да предизвиквам… всичко… всички… Не мога да позная хората… не знам какво говоря, но казвам нещо… може би им казвам истината… Не знам къде отивам… някъде… да вървя… Така съм гневна… но… нещо мъничко, кафяво проблясва в тревата под едно дърво … гневна съм… но… върнах се да видя какво е нещото, дето ме спира в мислите ми… приличаше на кестенче… права бях… имаше и още… взех за късмет да ги раздам на верните приятели… взех повече… за другите приятели… един ще вземе три… Прибрах ги в джоба… малко топло стана… Слизам по пътеката през дефилето… ще ида на скалите… на моето си място… Валяло е… мокро, хлъзгаво… Какви цветя красиви… лилави стръкчета фина нежност… и пеперуди… сини…Вървя, а вятърът ме блъска в гърба… гони ме казва ми да бързам… Не усещам къде стъпвам… а стъпвам ли… да не летя?!... Не, обувките са кални… Спирам през няколко крачки… лутам се, а съм на поляна… Вървя по път… Избрах да стигна до скалите… на мястото, където обикновено мечтая да летя… обичам да мечтая още… Там съм, а не изпитвам познато чувство… Всичко си е същото… реката си пълзи полека… изглежда на моменти сякаш иска да се връща… измамно е… Отдолу горите са се подредили сякаш мамина ръка изгладила е гънки – борова, широколистна, полянка, широколистна, борова … Орелът, дето си живее от години, летеше нависоко… Погледах го… друг път завиждах и на него… сега само го приемах, че лети… Сега, къде, не ща да сядам… Мокро е, а съм и с бели дрехи… ще вървя…нанякъде… по течението на вятъра… Намерих клонче… прилича ми на птица без крилце едно… и обгоряла… от лятото, от пожара… не се досетих какво ме чака по-нагоре… Смърт… на природа… жива… черна пръст, дърветата обезглавени и налягали… като древни воини… имаше и прави, но не живи… вече съблекли бяха и последната им дреха, кората, подготвили са ги за екарисажа, т.е. за гатера… Плаках дълго, за последно ги докосвах… простихме се… все едно ги причестих преди последния им земен път… После продължих нататък… Навлязох в много мокро… хлъзгава пътека… мъх… дърветата и те полепнали със него… като омагьосана гора… и плачеха с роса… листата бяха кафяво-мръсни като кръв върху земя… Стигнах до безисход… Върнах се назад… това не беше моя път… познах го… Направо тичах… клоните ми правеха път… защото аз бях готова да се наранявам… Толкова дълго се лутах на едно място… всичко ми е непознато… а съм толкоз близко до града… чувам песен от съседен блок… Най-после пътека… спирам малко… най-вече да се изчистя от множество бодили, на село им викат лепка… ужасни са… и дребни… Странно, няма гняв… спокойно чистя си бодилите… да сме точни, чистя бодилите на природата от себе си… ама и аз съм природа… кръговрат… Значи съм си у дома… а се страхувах… Тръгвам пак… Наоколо разруха… военно поделение… ням свидетел на война със себе си… така воюваме в държавата… сами със себе си… Намерих си къпини… много зрели… ръцете ми се боядисаха… откога не съм си брала плодове направо от природата… В последно време се забравих… Какво ли си помислих?! Че съм нещо?!... Ами нещо съм, разбира се, човек съм, с всички недостатъци, привички лоши и с хубави такива също… Гледай ти, как изненадах себе си!... Ама и аз ли съм тук?!... Охо, цялата дружина в мен се е събрала… Вървя… ама се пазя, вдигам си жилетката… бодили много… знам ги от преди малко… Те не са виновни… те са си у тях, аз защо им нарушавам пространството?! Те така се пазят, така се борят, за да живеят… И аз сега се пазя… значи боря се, за да живея… Все пак събрах по себе си още от тези дребни малки топчета лепливи… Пак бавно се почиствах… даже се засмях… Изгазих по пътека, по която вървели бяха сякаш крави… не може да са слонове, нали, някак несериозно ми звучи… Още малко и съм на асфалта… днес той е бял… а е валяло… И той се е облякъл да се пази от лоши чужди мисли… и без това си има свои като мене… Аз пък нямам вече мисли… Вървя… стъпвам тежко, гордо… май пак мисля, защото се чух да казвам, вървя като победен и победител... взети заедно… признали едновременно единия победа като поражение, а другия – победата над себе си!!!... Да, аз съм човек, сгреших, по пътя срещнах непонятна неизвестност… Детето учи като разглежда играчката си, доближава я, изучава я, как ще разбере какво му се предлага… И лошото и хубавото е, обаче, че играчката бе все една и съща, но с различно наименование… Затова ми беше интересна, позната, а и съвсем малко неизвестна… Вървя вече през парка… поглеждам се в краката… белите ми дрехи са си брали с мен къпини… получили са и доста шамари кални от тревите, а може и от трънки… Стъпвам тежко, даже си мисля дали не е и малко гордо… Лошо няма, нали съм аз… Хей, това съм аз, видяхте ли ме?! Бяло-мръсна, раздърпана от своите събратя с клони, в джобовете с кестени, с букет цветя млечно-лилави и птица обгоряла от парче дърво със счупено крило… Вятърът ме поздравява… Странно, сега ме гали, не ме блъска, прибира ме, познава ме… Преди два часа ме е гонил да се търся… У дома е тихо… Няма още станали… те са нощни птици… пък са и млади още…
Е, написа го, видя ли?! (Казвам си така, защото, докато се търсех се страхувах, че няма да си спомня търсенето после.)
“Е, това е любовта”… (13.10.2007 г.)



Тагове:   надникнеш,   надниква,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: inamay
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1093926
Постинги: 541
Коментари: 4142
Гласове: 20076
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031