Не вярвам някога сама да боядисам...
Първо е нужно да изстържа всичко старо,
а аз не искам, не искам
да ме гледат пак съблечена
веднъж захвърлих старата си дреха,
полепнала със мен като стена с основите.
Останах гола, разсъблечена,
оглеждаха ме похотни очи
на зверове, приличащи на хора.
Притихнах , покрих лице 
с ръце треперещи от срам и болка.
Напука ми се кожата, 
която беше още детската,
която пазех с дрехата-стена,
която ми съблякоха и заприличах
на старица, на същата 
клошарка, с която пътувахме
веднъж във автобуса...
Задрямвах ... унасяше ме пътя...
Събуждах се, тя още беше с мене,
клошарка в автобус до романтичка.
Завидих й, беше спокойна, кротка,
приела своя кръст, превърнала
себе си в кръст разпнат...
Идваше ми да й изпия образа,
да можеше да разменим душите,
да взема нейното спокойствие,
обречеността на примирения,
когато си опитал всичко,
когато станал си търпение...
Помислих, че като слезем
ще имам смелостта да заговоря,
да я помоля да се разменим 
поне за края, на мен търпение,
на нея моята романтика...
Изчезна още при слизане,
разтвори се, нямам обяснение...
Сега по кожа си приличаме,
не искам да свалям старата боя.
Не мога, не получих
тъй жадувано търпение.
Не вярвам някога отново да се боядисам...