Да се строят ли сградите от архитектите? Да се строят, но да не ги обличат. Нека да оставят обличането на поетите и няма да е толкоз сиво...

Живея в окръжен град… старинен… с много история… царски…последен…Но иначе живея в голям квартал… който всеки ден с всичко напомня къде по-малко, къде повече с носталгия за близкото минало… Добре, че започна саниране, та и панелките да се заусмихват… Направо е приятно да ходиш сутрин за работа през два квартала, през дефиле и после въжен мост … Романтика… не те пуска, все разширява жилището си… вече е за  предупреждение, на хората оставя много малко място…а те пък да се борят… Аз не съм се настанила с моята романтика… само преминавам… оставам малко… продължавам… връщам се… но не се задържам… не мога да съм навсякъде… Душата пускам само да ги наобикаля… местата ми… моите завоевания…

Интересно си е… даже малко воайорско… сутрин, докато вървиш по междублокови пътеки… най-силно мирише на кафе… разни сортове и качества… според вкуса и това, което дрънка в джоба… но е приятна тази миризма… едновременно уютна и стопляща… като легло и дом… и майка… Разглеждам дрехи по терасите… всяка със свой живот… и с дрехи… и хора в тях… със свой живот… Докато вървя, играя на… разпознаване…например, на втория етаж от блока, който ми се пада вляво като слизам след първа улица, живее една жена… изглежда винаги една и съща… дрехи сякаш няма…за нея дрехите не съществуват… еднакви са… имат само функция… не трябва да сме голи… А колко пъти сме голи и без дрехи… но се залъгваме… играем си на думи… Ставаше въпрос за онази жена… от втория етаж… какаво работи се опитвам да разбера… Докато разбирам… вече съм видяла още хора с тераси и живот по тях във вид на дрехи… Всяка сутрин… И вечер… но това е друго състояние… Неусетно (и това е състояние) съм минала в друго измерение… в природно… Скалиста местност, прорязана от дефиле е следващата ми посока сутрин… Оттам минава пътека… вероятно е била вековна… сега по нея има плочи… останали са от строителство на блокове, които са обличани от архитекти…Няма особено значение… все пак само стъпваме по тях… Мирише на влага… на зеленина… Като погледнеш по-нагоре… есен по дърветата, а долу, под тях… унисезон… пролет-лято…Да ти се прииска да си тревопасно… И есента обичам… Като започнах да мисля за нея, провлякох пръсти по клавишите на средството, с което вече пишем… от есен се поражда чувството за допир… влага от дъх… леко хладен… но бързо се затопля… от багрите и от листата-пръсти…Дърветата стоят… унесени… от допир… тръпнат от усещане… Толкова жълто и оранжево се е събрало, че мога с тези цветове като количество да изрисувам блоковете и да не ми е толкоз сиво… Добре че са очите ни…да помнят цветовете… и после с тях да си обличаме и мислите, когато ни е досивяло… По посока на пътешествието… следващ обект… квартал от бивше малко село… кротък… така си е останал… уж блокове, пък с дворове… Но без градинките с цветята и тиквите… Нищо интересно… само преминавам…открая… не ми мирише на кафе… Бързам… Привлича ме водата…дочувам я… на моста съм… оставям за миг да ме обхване чувството за детска люлка… от стъпките на много хора…Реката ми е края… на сутрешното пътешествие…началото на делничния ден…