Толкова много цветя… толкова много, че чак се забравят… даже не искат да се сещат едно за друго… Цветята имат цветен прах… понякога им влиза във очите… и те забравят да се виждат… Четат им други… някакви… различни… кой какво е писал, защото те не виждат… очите им са пълни… с цветен прах…

Едното цвете обичало Пустинята… даже името си искало да промени… и някъде така наричали го, Пустинята… харесвало му… навярно било прераждане… наследство му останало като спомен от Малък принц и от една книга… една приказка… любимата му… и първия му малък разказ…

Другото цвете и то обичало пустинята… заради Малък принц… Двете цветя сякаш не се разбирали… от ревността си заради него… един Малък принц… мислели, че могат да го имат като пишели за него… Разбрали късно… така и не научили какво ги учил онзи Малък принц, заради, който... те забравили да си говорят… не си били говорили отдавна, а някога говорили си цяла нощ… Едното цвете дружало с други цветя… другото - не ги познавало добре, а да си кажем даже никак… Говорели си често, едното и другите цветя,  дори споменавали другото цвете… не винаги с добро… Навярно несъзнателно, нали ви казах, че цветята имат цветен прашец, който понякога им влиза в очите… и ги заслепява… започват да говорят другости… Прошка има… и друг ще им прости… Когато те боли, по-бързо изцелява… Време има, ако го виждаме… За болка се ходи с кошница… събират се сълзи… които падат тихо… не само нощем, когато е спокойно… Сърцата ни самички са… ми каза някой… И той се лъже… като всички ни… В сърцата ни… самичките… страхуваме се да си носим най-вече любов…

Защо я  гоним… или оставяме… не знаем… Но знаем, че прощаваме… И някой винаги ни вижда…а после… ни дарява!…