***

Когато навън вилнееше буря Принцеса Плъх ужасно се страхуваше. Тогава се появяваха онези странни тръпки, които вледеняваха ума и плъзваха по тялото, отваряха очите, както са затворени и се населяваха с видения, а до слуха изпращаха потайни звуци, прилични повече на стъпките на същества, които дишаха чрез тях и ходеха по въздуха, а той шумолеше като разклатена в чашата престояла вода. Следите им оставяха в съзнанието й дългите отблясъци на неразгадано тайнство. 
Не помнеше откога започна да си изучава стъпките. Но беше много скоро след като разбра, че като се страхува, дочува как се движи и страха. Ако вървиш в тревата бос, утро е и леко хладно, а росата е поникнала, тогава стъпките са топли и настръхнали, разгъделичкани. Когато си в стаята с рогозката на пода, тогава стъпките шумят като тръстики и хлъзгат чувството за волност някъде из пясъци. Ако си на брега на топлото море (това се случваше на Принцеса Плъх всяко лято), ще различиш поне два вида твои стъпки. Едните са парливи, хапещи петичките с пясъчните зъбчета, а другите са меки и успокояващи като целувката на майка по горящото от топлина челце. А стъпките в твоята стая са като прегръдки и са дълбоки, колкото очите на луната в кладенец… От дългото ми изучаване на стъпки съм получила халюцинации, както казваше мама, помисли си Принцеса Плъх, за шума, който й се стори че дочува вчера като минаваше по моста над изведнъж изтеклата река. Шумът приличаше на изливаща се от тясното гърло на бутилка вода. Наоколо все така бе сухо, сухо. Дъжд не беше валял. Небето беше край. А някога беше синьо и безкрайно, и безкрайно шумно с птици и усмивки на сапунени мехури, с които всяко от децата се забавляваше, когато беше слънце… После забрави за шума. Нарисува си хвърчило. Но то остана да я гледа странно тъжно. Не го пое шума на вятъра, си рече Принцеса Плъх... Не можеше да нарисува вятър, защото нямаше за него цветове. Не беше чувала да има черно-бели ветрове. Те всичките, от малкото й дни в ЖИВОТ, обичаха да си обличат шарените ризи от простирите и да разперват роклите с лалета, като разменят най-забавно шапките на хората… Обеща на тъжното хвърчило да дойде на другия ден и да му нарисува дракон. Но без опашка. Така хвърчилото ще се усмихне от странната гледка, а после ще предложи, на дракончето, да му подари опашката си. Ще станат и приятели…

Вечерта разказа нови спомени на бялото си куче. За шарената тишина, която се излъчваше от тубичките с боя, за светещите струи от прашинки, които пращаха лъчите слънце през прозореца, когато беше край на избягало лято… Като коалата от моята корица, помисли си Принцеса Плъх, въздъхна и съня сгуши топлата й главица…

 

***
Тази сутрин беше по-различна. Нещо й щипеше нослето отвътре. Като излизаше от своя нощен дом, забеляза, че лапките на кучето изглеждат като мокри, все едно е вървяло през росата и козинката му се е набола с мокри иглички. А по стволовете на дърветата имаше следи… от сълзи. Веднъж бяха излезли да наблюдават живота в полето и докато пресичаше черния път през нивите се спъна и падна. Не я заболя от болката, а защото цялата се покри с прах и всички деца й се смяха. Опита да сдържи сълзите, но няколко успяха да избягат от очите, а вкъщи им видя следите в огледалото…

Продължи си по улицата. Отхвърли мислите, които носеха спомени от ЖИВОТА. Трябваше да зарадва днес хвърчилото. Стори й се, че то я посрещна с някаква надежда за изпълнено очакване. Откъде ли можеше едно хвърчило да усеща, че някой е обещавал да му нарисува нещо или че този някой може да си е помислял за него, докато си е мислел въобще?

Принцеса Плъх рисува като за последно. Остави от сърцето си, а дракончето без опашка я поглеждаше с очи на нещо живо. Ръката й все натежаваше на ляво, уж да оправи крайчето прегънала се люспичка. Но тя отново се загъваше и на очите й се струваше, че люспичките мърдаха като при дишане на детско сърчице… Детско.. Да, тя бе дете… Колко много би се зарадвала сега и на децата на съседите, онези две малки момиченца с еднакви личица и лунички като мънистенца, разхвърляни по нослетата и бузките им… /Следва/

 

Красивата приказка за малката мъдра принцеса.
И чакам края...

Чакам края!

Усмихнат ден!

...продължението.
Как ти се стори анимацията?

Имаш вече края, Юлия! Радвам се, че го очакваше, но много бих искала да разбера дали деца ще прочетат такава приказка...

Приятна вечер в тихи размисли за този свят! Прегръдка! :)

Благодаря ти, мила! Приятно ми е, че си била тук и си прочела продължението. Описах след първата част, в отговор на dendri, защо се роди този опит за приказка. Виждам, че писането ми не е било съвсем напразно.

Добра вечер, krotalka! :)

Хвърчилото излитна с най-волната усмивка, а сънят се свърши!...

Много, много поздрави, dendri! От днес се връщам към анимацията! :)))