Принцеса Плъх живееше в старите колекторни шахти. Сама се нарече така, защото ходеше с наметка, която приличаше да е от кожата на някой плъх, но си беше карнавален костюм от някое детско представление. Откакто я намери, се чувстваше по-добре. Спомни си любимата приказка на Шарл Перо, “Магарешката кожа”.

Отдавна нямаше ЖИВОТ на старата планета. От сградите навън, които тя използваше, за да рисува по фасадите, се носеха безшумно единствено и само многото безобидни сини духчета с невероятно ококорени и любопитни, бели, огромни очи. Принцеса Плъх живееше, по-точно нощуваше и пазеше скъпоценностите си, в една естествено издълбана ниша близо до изхода, а може би до входа на подземния колектор, почти в края на града. Скъпоценностите й се състояха от: корица на детска книжка, от която се разбираше, че е за приключенията на избягала коала, едно голямо червено копче, парче молив, използвано билетче за метро, разкъсана от разлистване салфетка с изрисувани по нея геометрични фигури, от които тя се учеше на форми и разбираше какво са представлявали някои необясними странности, които срещаше всеки ден по улиците.

От лявата страна на своя настоящ дом Принцеса Плъх си беше изрисувала бяло куче. То хем имаше предназначението да я пази, хем преди заспиване му разказваше свои спомени. Така нямаше опасност да забрави и без това толкова малко помнещото се.

През деня обикаляше по улиците и си търсеше място по фасадите, където да рисува. Беше открила в едно помещение количества боя, с които да направи този свят еднакво бял или еднакво черен. Рисуваше, за да помни. Започна с цветя. И всичките бели, и цъфтящи постоянно, и навсякъде. После “завърза” кучето за едно стъбло на дърво, което имаше за корона сателитна антена. Нарисува себе си с лятна шапка и лейка. Поливаше дървото. Останалите й дървета, за растежа на които се бе погрижила ръката й, бяха все с черни стволове и с много, много бели цъфнали цветчета.

Себе си срещаше често, защото се беше изрисувала почти на всяка улица: ето тук, на седма, стои до телефонна будка, откъдето си раздава рисувани монети. На тридесет и първа е с кошница и отива за гъби. А тук, на седемнадесета е върху гърба на бик, а той току-що е изникнал из под опадала мазилка. На ъгъла на седемнадесета, точно преди улицата да се слее с площада, излита ято гълъби, а тя е седнала до бял фонтан.

Когато много я заболяваше от липсата на ЖИВОТА, който някога е имала, отиваше до камбаната на църквата, останала в подножието на камбанарията си. Изглежда от взрива въжетата се бяха скъсали и тя се срутила в последния си звън. Присядаше до нея и почукваше с червеното си копче (то от всички скъпоценности, които притежаваше, имаше единствената привилегия да я придружава в посещенията й навсякъде). Допираше ухо и чакаше да се събуди нейния звук и да й заговори. Най-често казваше, че тъгува за въздуха и за посоките на вятъра. Всеки път я молеше да избърше праха от буквите, които споменаваха родителите й. Казваше, че се страхува да не би да ослепее някой ден и да пропусне гледката от своята камбанария. Горката. Не знаеше, че този свя, който помнеше, го няма вече. Може би, ако успееше да си припомни повечето звуци, можеше и да  го отвори. Толкова е тъжно да си сам и беззвучен! Принцеса Плъх усещаше това с връхчетата на пръстите си, докато галеше пиринченото тяло на камбаната…

***

Отдавна ли беше ЖИВОТА и колко е това отдавна за времето, откогато е СЛЕД?! След последното заспиване в леглото под приглушената усмивка на маминия лик (ах, колко бързо избелява, като снимките от намерения на тавана стар албум), след нежното докосването на устните й, след ритмичното тиктакане на часовника с препускащите кончета, след далечната приказка на славеите от двора, след прегръдката с веселия клоун Арлекин с голямото червено копче, което си въртеше винаги из пръстите, докато заспиваше… Не, сега е СЛЕД. А това беше последното преди да стане СЛЕД…

… Събуди се с усещане за недовършен сън и прилика с тревога. Дори не знаеше тревогата какво е – чувство ли?... В ръката стискаше голямото червено копче. Нямаше го Арлекин, обаче. Болеше я главата и беше тъмно. Миришеше на нещо много изгоряло. Усещаше, че е навън. Леглото беше твърдо. Протегна ръка да потърси завивката. Напипа буца пръст. Завивката я нямаше. Леглото – също. Без да иска разбра, че няма вече никой и заплака…

Не знаеше какво е време. Но не беше малко това, през което седя и не се опитваше да спре сълзите. После стана и като опипваше с крачета почвата, тръгна по посоката, която й диктуваше нещото отвътре. Вървя известно много време. Ако не беше СЛЕД, сигурно вече би развиделило. Стана леко по-бледо сиво. Беше виждала този оттенък въздух. Когато той се появяваше, до училището ходеха с маски. Всички хора приличаха на двукраки животинки, които бяха с еднакво белички муцунки. Децата се смееха и недоумяваха защо родителите им оставаха толкова сериозни. Винаги като се срещаха разговаряха. Принцеса Плъх бе дочувала отделни думи, които не разбираше, но често споменаваха една от тях – взрив. Как можеше една дума толкова да натъжава лицата?...

***

Аз бях принцеса. Принцесата на мама. Имах си и име. Но какво ли значение можеше да има едно име, когато се живее СЛЕД. Иначе името е важно. Ако не беше така защо тогава мама толкова държеше да го казвам, когато подавах ръката си на възрастните дами, които посещаваха ателието й. Мама казваше, че всяко име носи музиката на човека. Когато се научиш да го изричаш с точната интонация и тембърът ти да е в съзвучие с интонацията, тогава се отключва музиката в теб. Музиката може да не е само звук, пак казваше мама. Музика може да е цвят или хармонично изразяване на цветове върху платното на художника, каквото и да означаваше това. Дори и цветовете по палитрата, онзи смешен шарен картон с дупка, можели да изразяват музика. Мама беше художничка. Обичах да стоя при нея, докато работеше. Беше по-интересно, отколкото играта с децата на съседите или от скучните въпроси на старата леля Ема, при която мама ме оставяше, когато отиваше до големия град за платна и бои… /Следва/

...тъгувам за въздуха и за посоките на вятъра. :)))

Усмивка. Лунна.

ТОЛКОВА СИЛНО, НАЙ-ДОБРОТО КОЕТО СЪМ ЧЕЛА ОТ ТЕБ И ПОЗДРАВИ!
С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

много тъжна малката ти принцеса.Нека в продължението и нарисуваш усмивка и нещо тупкащо за компания?Пеперудени прегръдки ви изпращам и на двете :))))

Чакам продължението!

еднакво умееш и двете - поезия и проза.
А в музиката, сигурно си виртуоз!
Магнетичен ден, чакам края...

Хареса ми, поздравления!

...когато си навън, а няма виждане за красотата, когато птици се захласват с трели, а звуците остават онемели, тогава липсва въздуха и вятъра застива, защото губи си посоките...

Усмивка... приказна и звучна! :)

Поздрави, Джул! Благодаря ти! Ако не се замисляме над нависналите проблеми, ако не се опитваме да ги назоваваме на глас, може би някога, някъде, навярно не на нас, но това може да се случи...

Ел, а тъжното е много повече от радостта... и само ако сме познали тъгата, ще оценим най-краткия миг в радост... Обичам приказките. Ти също, знам. Доброто, което правим и което връщат на нас другите хора, може и да не е много, но го има. И можем да се поучим на него, ако покажем колко лошото е лошо и защо доброто ни е необходимо...
Прегръдка най-необходима ти изпращам! Поздрав! :)

Като живота ни, krotalka!
А продължението... много скоро.

Поздрав и благодаря, че си била тук!

Юлия, радвам се, че ти хареса този мой опит за проза! Много бих искала да се науча да пиша съвременни приказки за деца, които да четат с желание и възрастните. Не зная как става, но ще опитвам... така става, нали?! :)))
А музиката... у мен тя е отключена, живее свободно и волно се рее с душата ми.
Лека вечер, вълшебнице светла!

Марк, за мен е чест! Благодаря ти много!

И истинско. Обичам да чета такива разкази и се радвам,че продължението е вече пред мен. Пращам ти нещо, с което направих асоциация, когато четох... http://www.vbox7.com/play:0300265b

Ще ми повярваш ли, че много рядко съм се замисляла за време СЛЕД, макар да се вълнувам от глобализацията, от жестокото ни отношение към природата. Не съм се опитвала да си представя какво би се получило, ако продължаваме да унищожаваме с консумацията си света. В горещите, разтапящи жеги ходех с влажна маска, защото дишането сред изпарения на асфалт и изгорели газове, задействаше бутончето за самосъхранение. Отдавна дъщеря ми е голяма и спрях да гледам анимация. Комикси - също. Онзи ден попаднах на снимки с интересни графити в едно списание. На една от фотографиите ме гледаше мило момиченце с влажни очи, което беше с наметка от плъх, а може би беше не само наметка. Наоколо къщите като дворци от приказка, но със странни, изгорели, празни очи, а дърветата бяха онемели и застинали, останали сами и голи. И не разбрах как за час изписах няколко листа в тетрадката... Не знаех какво ще се случи с героинята. Не съм замисляла сюжет (не ме бива в писането на разкази, поради тази причина). Втората част написах снощи, докато слушах концерт на Бах за орган, звукът на органа оприличих на стъпки. Днес знаех как ще свърши тази приказка. Няма ненаказано добро, ми каза един човек. И все пак, нека да бъдем добри, казвам аз!
Благодаря ти за анимираното клипче, dendri! И сега, докато пиша тези редове, очите ми се насълзяват. Възможно ли е ние хората да си представяме едно и също нещо? Възможно е, реална е смъртта, но аз съм майка и не мога да я причиня дори в творба... При мен животът СЛЕД е само сън... Ще трябва да се борим да го запазим, за да остане само в приказките от въображението ни...