И времето замря върху гласа на синкавата светлина - две шепи върху водната повърхност,   слънчев дар за цвят от вчера.  Дълбоките покои тегнеха от тъмно. А планината падаше едва по миговете от мъгла, като отхвърляше от себе си последните следи на хаоса. Водата ги попиваше и пълнеше кръга на новата луна със сила. На дъното животът зрееше и с корените в тинята белееше за път нагоре, с плод любов в сърцето на времето за новото начало. Зелен поднос събираше дъха на въздуха. Очакваше стъблото за разсъмване. В две кратки линии замисляше се розово. Източиха се върховете до приятно топло. Заоблиха глава на цвят и зашумя от възприятие. Разтвори пъпка своето съкровище, разкри неизразимото. И светлина разля голямата си обич синя, отвътре цветовете се събудиха, душата се запали… червено огънят погледна в лотоса… Една пчела приседна да се стопли.

и лиричната inamay се срещат,за да се сбъднат в своята цялост:))

Лицата ни до старост си остават все едни и същи, а толкова лица живеят в нас...
Благодаря ти, tantri!

На дъното животът зрее
разкрива неизразимото
в светлина разля обичта си
и душата се запали…

Следвам думите, които ми остави... да дам, в паничка да поставя, щом имам нещо в повече. С душата си да чувам още музика и да измоля с нея да не свършва изворчето в мен, да ромоли като реката на живота...

И аз се стоплих, Ина,
че си отново тук!

Привет, Феичка!
За малко се преселих тук, защото имах нещо за споделяне. Като го изкажа, ще си тръгна.
Поздрави!