От часовете на пътуване

изпредох нишка,

дълга колкото е път

и с цвят на топъл пулс,

предвкусващ лято,

изплетох ръкавици.

По обиколките на пръстите

вших мисъл по далечина,

в романтиката
на поляна с маргарити…

зелената и мълчалива тишина,

изпълнила дърветата,

надвесено погледнали на пътя…

размахът от криле на ястреб,

забързал за прикритието в клоните,

предложили на всекиго очакване,

докато мисъл рее, търси…

прошарената сянка
над реката в парата,

когато чака да опие с цвят-дъга

лъчите първи слънчеви от утрото…

жасминови листенца за сълзи,

проронени от умиление

по широтата, дъхнала от нивата,

прегърнала с душа зрънца за хляба…
от тежката, закриляща любов на плочите
по покрива на църква в падина,

забравена дори от вятъра…

преследващата мощ на планина

от самота на нощи ожадняла

и впила поглед в шумния живот,

на селото от къщите издишан…

залутаните кривици на пътя,

следа позната за онези стъпки,

които помнят в детство
колко са го тичали…

липите, дръпнали нагоре клони,

в застинал крясък стар

от белезите на посегнали ръце

да сложат край на цветовете й…

любовна музика за поглед,

заключил полета на двойка щъркели…

и пръстен от целувката на устни,
оставили "благодаря" върху камеята…

Пристигнах у дома,
защото нишката от път се свърши.
И ръкавиците свалих...

по пръстите на този стих.
 

красиво написано. Благодаря

Малко път, две ръце, отеснели от спомени, много бързата мисъл, прихванала малка власинка крайпътие... лист, слушалки с мелодия... думи-бримки... ръкавици от стих.
Благодаря и аз, че се спря, dialog!

ИНА, ОТ КОЛКО ВРЕМЕ НЕ ТЕ БЯХ ЧЕЛА И ЕТО ДНЕС СЯКАШ ТЕ ОТКРИВАМ ОТНОВО!
С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

...се влях в часовете на едно пътуване... Маргаритено и дъхаво..., вятърно и хубаво....:)
Здравей, мила Инка...:)

Търпението да дочакаш да те видят, че си жив и още се подписваш с мисли, не винаги удовлетворява, но толкова калява...
Ще прозвучи навярно малко грубо, но се възползвах от това, че в този блог излезе категория "Поезия". Ще си сверя стрелките на часовника с позициите на циферблата, та да си видя мястото.
Благодаря ти, Джулия, че тук написаното ми прочете!

Само десет пръста имат ръцете ми, Ася... Остана толкова прежда непредена в пътя след мене, назад... По мисълта ще тръгна наобратно да си накъсам маргарити с думи, от вятъра връвчица да осуча на тях за панделка, по мостове от облаци гората да прехвърля, дъхът й меден да разпръскват с дъжд...
Благодаря, че помниш пътя за към мене, мила!

Завърнах се, но „дома” го нямаше. Пустош.
Локвите, де някога малките крачета запаха,
в обраслите пътеки на детството се губеха.
Селото на хълма ново вече дишаше, а долу
В низината само вятъра остана да беснее
из някогашни улици и изоставени дворове.
Стърчеше на мястото си само училището,
ослушвайки се в някогашния детски глъч,
а църквата сляпо се взираше от камбанарията
след погребалното бавно шествие на катафалка.
Завърнах се, но „дома” го нямаше. Пустош.

Точно щях да те помоля, да постваш и тук, благодаря!:)))

Чак болезнено. :)

Да си дойдеш за дълго искам.Близост дантелена си ми.Чудна,чудна! :)))

И щъркелите се завръщат,
лястовиците,
те помнят своите места
и затова летят обратно,
в дома си да открият спомена
за път назад без страх.
От бурите на зимата,
от многото вода изтекла с времето,
не винаги под стряха чака дом.
Дървото с толкова любов
в гнездо от миналото лято
е стоплило през зимата ръце,
запазило е с тях и цвете.
Не всичко си отива
заедно с преходното.
Пътеките се правят
всеки път от стъпки,
а те – от хора с вяра,
че някой ще последва тях.
Ще се разтворят
дверите на църквата
и вятърът
ще си вплете мощта с въжетата,
ще екне меденият звук
в събуденото гърло на камбаната
и някой
до училищния праг ще заговори.
Под кръста дървен
с още черна пръст,
десницата, последни бучки хвърлила,
урок по дом
на детската ръчичка ще даде.
Да не забравяме да се завръщаме,
където е било гнездото ни, compassion!
От мен - прегръдка с поздрав! :)

Здравей, Виши!
Открих, че и мечтателите, и аскетите си търсят място за усамотение. То може да е пещера, планета, дървена колиба или онази част от безтегловност между писалищната маса и преминаващият сателит, по който своето усамотение препращаме... Усещането, че наблизо има хора, прихваща като чувството за дом... И тръгваме да търсим...
Радвам се, че съм успяла аз да ти доставя радост!
Хубава вечер! :)

Привет, Воймир!
Ръка в ръка вървят и хубаво, и лошо. Красивата извивка на река, притихнала в загадъчната сянка на дъха от утро, се следва с болката от изкривената снага на цъфнала липа, осакатена от ръце на хора...
И пътищата, както носят срещи, тъй после хората отнасят за раздели...
Живот... Усещаш, че е хубаво, ако и малко те боли!
:)))

EL, пропътувах толкова път в себе си, за да достигна точката на тръгване, защото бях забравила ключа за входната врата на мен. Не искам да стоя заключена отвътре. Не искам тъмнина прозорците в очите ми да скрива. Светкавици небето късат да разкрият в облаците лятото! И знаеш ли, глухарчетата чакат да ги съберем за вино!
Прегръдка! :)))

че онемявам. Също имаш прекрасен глас и пееш с много чувство. За това срещата ми с тебе и милата Яна в Търново остава неабравима, а също и защото ти ме накара в реалния живот да се почувствам добре дошла също както и в блога ти. Толкова добър човек като теб и толкова мило и нежно същество с ангелски глас като дъщеричката ти не бях срещала отдавна. Хубаво е, че ви има! Благодаря!

Руми, мила Руми... Ти си човекът, който извади от мен фразата "бедността не е порок" и аз сега си я държа върху импровизираното от машината ми, шевната, писалище... и който ми прошепна с най-камбанен глас, та дълго да отеква, че дарбата не трябва да се крие, защото тя е дадена да радва.
Не мога да изкажа с малко думи, а многото не вярвам да ми стигнат на всички да предам онези чувства, в заедност от споделени мигове. Винаги ще са с мен по детски учудените ти и жадни да откриват още очи, а скромният ми дом ще чува все така смехът ти!
Прегръщаме те - аз и Яна! :)

Благодаря ти за това, че ми припомни,
пътеката към родния ми дом,
във мен нахлуха мили спомени,
щом те прочетох... на бегом,
се върна чувството познато,
от дъхавия мирис на трева,
от полъха на летен вятър,
от босите ожулени крака,
от топлите ръце на баба,
усмивката на дядо всеки ден,
белите, птиците, цветята,
един свят, нереален и далеч от мен.
Сега децата ми, когато
във росната трева седят,
когато ги погали вятър
или окъпе ги дъждът,
когато ги жужат пчелите,
или пък пиленце запей,
когато светят ги звездите
или луната ги огрей,
аз дълга песен им припявам,
една такава, със тъга,
но в детската душа им давам,
посоката, на пътя,
към дома!

С прекрасни чувства ме обля
картината от детството,
която си оставила!
У всеки дреме зрънцето носталгия,
поникнало при срещата
с онази свобода,
която дава селото,
приседнало край някоя река,
във скут на планина
или сред ширнала се равнина.
Когато с някое пътуване
се върнат спомените в мен,
дори и на тъгата от безлюден дом
венец от макове,
приплетен с дъхави треви,
й връзвам, докато шепна -
не е дошъл все още онзи,
на чийто дом е тя пазител.
Хей, milamam, така се радвам, че дохождаш! :)

Благодаря ти за този стих!

Поздрав! :)

На всеки му е благо на душата, когато срещне друг и той с усмихнат поглед му изкаже благодарността на думите! В пространството, което населяваме с мислите си и тъй представяме отвътре очертанията на свойте ликове, по-трудно се прочита поглед. Но искаш ли да го дадеш, намираш как...
Уютен ден за теб! :)

И аз като Ваня-обичам да те чета!
Само да знаеш, мисля, че си сгрешила малко с избора на име на блога, според мен не Пустиня, трябваше да е Оазис!Като в оазис се чувствам тук :)
Светъл ден от мен!

Здравей, Руженко, цвете слънчево!
Не знам дали съм сбъркала при избора... все за Пустинята си мисля... че всякоя душа това безводие откъм отсрещност на душа, с пясъците на Пустинята покрива... Оазисите... те са тази жива плът, с която диша на Пустинята душата.
Благодаря ти, че си все така наблизо и изворчето на Оазиса подхранваш с живо!
:)