Понякога си тръгваме, защото нямаме достатъчното виждане, напразно повлияно от думите на другите… Пясъците в мен, за които ме упрекват, че приютявам, като вярват, че аз не съм морето, дето е от тях, а съм море от капките вода, което е… А всъщност, каквото и да е, тази вяра е за тях… За мен морето в пясъците е истинското, помнещото за всеки от нас какво е в нас море… Прашинките повтарят…Трябва да разглеждаме повърхността… а после може и да спираме в определени нейни точки… Пустинята е топлина, вселена е, погледната отвсякъде е всичко, което ражда в нея въображението. И малкото живот, за който знаем, е нищо с всичко дето е из нея и то е повече от всичките животи. Защо я свързваме тогава с пустош, с нямане. Тя повече от всеки пази в пясъците чувства, думи, а вятърът ги прави песъчинки и денем с тях се забавлява, прегръща ги, строи им дюни, или сам става колело от вихър, или вълни, в които да се гмуркат, а после шарките на зебра, в черно-бяло нощем… Има те и ти си носиш винаги у себе си едно и също чувство… романтиката, за да чувстваш пълнота или пък липса…